ваш
Дънстан, април 1863 година
Господине, цяла седмица съм потънал в носталгия и се питам дали нашият баща Алистър Лодърбак сега е покойник, както предполагам. Лондон вече ми прилича на сън. Спомням си пушека и мъглата, но все повече се убеждавам, че не мога да разчитам на паметта си. Миналата седмица реших да се пробвам да начертая на земята карта на Съдърк. Не успях да си спомня завоите на Темза, нито имената на улиците. И при вас ли е така? С изненада прочетох в „Отаго Уитнес“, че сега се смятате за „горд кентърбъриец“. Аз си се чувствам англичанин до мозъка на костите.
Ваш
Кауоро, ноември 1863 година
Господине, обичам да си мисля, че получавате писмата ми с радост, но и да не ги четете, което е далече по-вероятно, пак ще съм доволен. Така или иначе, писането ми носи утеха и придава форма на дните ми. Прочетох с интерес, че се отказвате от длъжността управител. Сред златотърсачите се говори, че след залеза на Отаго златната треска ще се пренесе в Кентърбъри, и аз се чудя дали това не би ви накарало да съжалявате, че сте се оттеглили от влиятелния пост. Предлаганите възнаграждения за откриване на находище са разбунили духовете на мнозина тук, в Кауоро. Земята е стръмна, а небето е ослепително. Слънцето е силно, изгорял съм тъй, че яката се е отпечатала на врата ми, ала колкото и да ме боли, не чакам с нетърпение зимата, която тук, по високото, ще бъде доста сурова. Ако в Кентърбъри открият злато, ще се кандидатирате ли отново? Не го приемайте като натрапничество, а по-скоро като израз на любопитството ми за вашето житие-битие. И в този дух оставам искрено ваш
Кауоро, март 1864 година
Господине, пиша ви с важна новина. Благодарение на изключителен късмет попаднах в Дънстан на находище, пълно със злато! Вече съм богат човек, по още не съм похарчил и пени, тъй като съм виждал твърде много другари да прахосват парите си за шапки и палта, а после да ги носят по заложни къщи, щом съдбата им обърне гръб. Няма да разкрия точната сума, защото се опасявам, че писмото ми може да попадне в чужди ръце, само ще кажа, че тя е огромна дори и спрямо високата ви заплата, предполагам, че сега аз съм по-богатият от нас, поне по отношение на пари в наличност. Невероятно, нали? Сега бих могъл да се върна в Лондон и да отворя магазин, само че ще продължа със златотърсачеството, тъй като смятам, че не съм изчерпал късмета си. Още не съм обявил пред властите намереното и предпочетох да го изпратя у дома по Конвоя, понеже разбрах, че това е най-сигурният начин. Въпреки промяната в състоянието ми оставам както винаги ваш
Уест Кентърбъри, юни 1865 година
Господине, както сте видели от пощенското клеймо, вече не съм в Отаго, „бих си камшика“, както се изразяват някои. Едва ли сте имали причина да стигнете на запад от планините, затова ще ви кажа, че Западното крайбрежие няма нищо общо с тревистите равнини на Юга. Аленият изгрев над океана е чудо, снежните върхове са с цвета на небето. Гората е истинска джунгла, водата е бистра. Няма хора, но никога не е тихо заради постоянното чуруликане на птиците, което на мен ми допада. Както сигурно вече сте се досетили, загърбих предишния си живот. Не живея с жена си. Длъжен съм да си призная, че досега крих много неща от вас, тъй като се опасявах, че ако разберете горчивата истина за брака ми, ще падна в очите ви. Няма да ви досаждам с подробности за бягството ми тук, това е една печална история и се натъжавам, като си я припомням. Парен каша духа, както се казва, но вече съм си научил урока. Слагам край на тази тема и вместо това ще се насоча към настоящето и бъдещето. Не възнамерявам да продължа да търся злато, макар че тук то е в изобилие и всеки ден някой забогатява. Вместо това мисля да си пробвам късмета с търговията на дървесина. Запознах се с един маор, Теру Тафарей. Името му на неговия език означава „столетен род“. Колко невзрачни са английските имена в сравнение с техните! Звучи ми като от стихотворение. Тафарей е истински благороден дивак и ние бързо станахме приятели. Признавам, че да бъда отново сред хора, се отразява добре на духа ми.