— Безсрамие! — процеди на глас.
Скочи и закрачи из стаята. Безочие! Нечовешка подлост! Муди запресмята наум. Кросби Уелс беше заминал за Дънстан, после за Кауоро, а през цялото това време брат му, с когото той толкова копнееше да се запознае, е бил в Дънидин и му е слагал рога! Възможно ли беше Лодърбак да не е знаел? Малко вероятно, все пак Лидия Уелс беше взела фамилията на съпруга си!
Муди се спря. Не, Лодърбак изрично беше подчертал пред Балфор, че не знаел, че Лидия Уелс е била омъжена. Докато е траяла връзката им, тя е използвала моминското си име Грийнуей. Чак след като Франсис Карвър се беше появил от каторгата — и се беше представил с името Франсис Уелс, — Лодърбак беше разбрал, че Лидия е омъжена, името ѝ е Лидия Уелс и той е слагал рога на съпруга ѝ. Муди трескаво прерови купчинката писма и извади онова от август предишната година. Да, Кросби Уелс беше признал, че е споделил пред съпругата си истината за своя произход. Значи Лидия Уелс е знаела от самото начало на връзката си с Лодърбак и също така е знаела, че навярно този факт поражда силна неприязън у него, щом той не е отговорил нито веднъж на писмата на Кросби. Възможно беше дори да се е насочила към политика именно с тази цел: да се възползва от слабостта му.
И какво излизаше, тя беше просто една използвачка! Беше използвала и двамата братя и ги беше опропастила! Сега ставаше ясно и друго: златото, с което е бил изнудван Лодърбак, не е било на Карвър. То е било откраднато от Кросби Уелс, който е направил удар на находището в Дънстан! Значи Лидия Уелс беше издала тайната му на Франсис Карвър и с негова помощ беше измислила план да открадне златото на съпруга си и да изнуди Лодърбак, така че двамата да забогатеят и покрай другото да придобият собствеността над платнохода „На добър час“. Беше очевидно, че Лодърбак се е срамувал от незаконородения си брат, а госпожа Уелс като негова любовница е знаела за това и очевидно е намерила начин да го използва като средство за натиск.
Изведнъж сърцето на Муди прескочи в гърдите му. Ето това беше блесната — тайната, с която Франсис Карвър беше изнудвал Лодърбак и с която беше гарантирал мълчанието му за продажбата на „На добър час“. Карвър се беше представил като Франсис Уелс и беше подлъгал политика да го смята за брат на Кросби: синове на уличници, израснали заедно, може би дори родени от една майка! Кросби Уелс беше получил фамилията си от свещеника, не беше изключено да е имал други роднини по майчина линия, щом майка му е била уличница. Какъв дяволски начин да предизвика съчувствието на Лодърбак и да извие ръката му!
Кросби Лодърбак, помисли си Муди и му стана жал за самотния несретник. Представи си мъртвия Уелс в дома му в Арахура, стиснал празна бутилка в ръката си и отпуснал глава на масата. Колко безчувствено бе колелото на съдбата! Колко кораво бе сърцето на Лодърбак, който не бе нарушил мълчанието си при тези страстни молби! И с какво благородство Кросби Уелс бе гледал възхода на брат си от Съвета на провинцията до парламента, докато клетникът е мръзнел навън в студа.
Ала все пак Лодърбак не можеше да бъде заклеймен напълно. Накрая политикът беше отишъл в дома на брат си, макар и да не се знаеше с какво намерение. Може да е искал да изкупи тринайсетте години мълчание. Да му се извини или просто да го зърне, да изрече името му, да му стисне ръката.
В очите на Муди блещукаха сълзи. Той изруга, макар и без хъс, и прокара длан по лицето си — усещаше някаква близост със саможивеца, когото не познаваше и нямаше да опознае. Ала нямаше как да не види ужасната прилика между положението на Кросби Уелс и своето. Кросби Уелс беше изоставен от баща си, както и Муди. Кросби Уелс беше предаден от брат си, както и Муди. Кросби Уелс се беше озовал на другия край на земното кълбо в търсене на брат си — както и Муди, — колкото да бъде отхвърлен, отритнат и оставен да умре сам.
Той подравни писмата в ръката си. Още преди час трябваше да е позвънил на прислужницата, за да заповяда да изнесат сандъка, ако се забавеше още, щеше да предизвика подозрения. Зачуди се какво да стори. Нямаше време да препише всички писма. Дали да ги върне в скривалището им? Или да ги задържи? Да ги предаде на властите в Хокитика? Със сигурност имаха значение за случая и щом бъдеше призован съдия от Наказателния съд, щяха да са изключително ценни.
Муди прекоси стаята и седна на ръба на леглото да помисли. Можеше да изпрати писмата на Льовентал с указания да ги отпечата изцяло в няколко последователни броя на „Уест Коуст Таймс“. Можеше да се обърне към тъмничаря Джордж Шепард с молба за съвет. Можеше да ги покаже на приятеля си Гаскоан, като го закълне да пази тайна. Можеше да призове дванайсетимата от „Короната“, за да чуе мнението им. Можеше да ги занесе на комисаря или още по-добре, на съдията. Но какво щеше да постигне? Какво щеше да стане? Кой щеше да спечели от това? Той преплете пръсти и въздъхна.