В крайна сметка взе свитъка, завърза връвта точно както беше преди и върна писмата на мястото им под плата на сандъка. Затвори капака, залости резето и се отдръпна да го погледне отстрани, за да се увери, че всичко е, както го е намерил. След това си сложи палтото и шапката, все едно току-що се е прибрал от обяда в „Максуел“, и позвъни. Прислужницата се появи веднага и с ядосан глас той я уведоми, че са му донесли чужд сандък. Бил си позволил да го отвори и да прочете изписаното вътре име, собственик бил някой си Алистър Лодърбак, когото не познавал и който със сигурност не бил отседнал в „Короната“, а и името му нямало нищо общо с неговото. Вероятно неговият сандък е бил изпратен на господин Лодърбак. Той възнамерявал да прекара следобеда в билярдната зала на улица „Стафорд“ и очаквал грешката да бъде поправена, докато се завърне, било изключително важно вещите му да пристигнат възможно най-рано, понеже искал да присъства довечера на организираната от вдовицата „духовна беседа на по чашка“ в „Скитническа слука“ и държал да е подобаващо облечен. И накрая на излизане добави, че е изключително недоволен и наскърбен от случилото се.
Месец без Луна
Провесената над входа на „Скитническа слука“ табелка беше прерисувана и сега напереният младеж с вързоп на рамо крачеше под обсипано със звезди небе. Дори и да образуваха съзвездие, то не беше познато на Манъринг. Докато прекосяваше верандата, той забеляза, че чукалото е лъснато, прозорците са измити, изтривалката е сменена и до вратата е закачен нов надпис:
Манъринг почука, отвътре се чуха женски гласове и забързани стъпки по стълбите. Надяваше се, че ще му отвори Анна.
Веригата вътре изтрака, магнатът пристегна възела на вратовръзката си и след като се огледа в стъклото, поизправи рамене. Вратата се отвори.
— Дик Манъринг!
— Госпожо Уелс! — възкликна той и се постара да прикрие разочарованието си. — Желая ви добър вечер!
— Надявам се да е добра, макар че още не е вечер. — Тя се усмихна. — Точно вие би трябвало да знаете колко е неучтиво да пристигате преди уречения час. Майка ми би нарекла подобно поведение варварско.
— Нима съм подранил? — Магнатът бръкна да извади джобния си часовник, уж изненадан. Много добре знаеше, че е подранил, искаше да пристигне преди останалите, за да поговори с Анна насаме. — О, виж ти! — възкликна той, присвил очи към циферблата. Вдигна рамене и прибра часовника в джобчето на жилетката. — Явно сутринта съм забравил да го навия. Но така или иначе, вече съм тук, пък и вие отворихте. Как сте се издокарали, а? Много, много добре изглеждате!
Вдовицата носеше траур, макар че тоалетът ѝ беше „пипнат“, както навярно би се изразила тя, с множество дребни поправки, които подмолно опровергаваха строгото мрачно излъчване на дрехите. Отпред роклята ѝ беше избродирана с лъскави копринени конци, тъй че на гърдите проблясваха и лъщяха множество малки розички, черна роза имаше и на жалейката, закрепена като маншет на пухкавата ѝ бяла китка, а трета черна роза беше втъкната в косите ѝ над ухото.
Все така усмихната, тя попита:
— И какво да ви правя сега? Поставихте ме в ужасно положение, господин Манъринг. Не мога да ви поканя да влезете. Това би означавало да окуража грубиянщината ви и докато се усетим, цялото добро общество в Хокитика ще пропищи от вас. Но и не мога да ви оставя на улицата, тъй като тогава и двамата ще станем варвари. Вие заради нахалството си, а аз заради негостоприемството си.
— Има и трета възможност — отвърна Манъринг. — Оставете ме да вися на верандата цяла вечер, докато се чудите и маете, и когато стигнете най-сетне до решение, ще е дошло време за празненството.
— Продължавате с грубиянщините си. Колко лесно се гневите!
— Още не сте ме виждали разгневен, госпожо Уелс.
— Нима?
— Да. С вас винаги съм се държал като възпитан човек.
— А с кого, интересно, не сте възпитан?
— Въпросът не е с кого, а колко далече мога да стигна.
За миг се възцари мълчание.