Присъстващите се съгласиха.
Съгласни ли са също така да подпомогнат вдовицата и да останат с отворени сетива до края на сеанса? Дава ли дума всеки от тях да седи с непредубедено съзнание и с отпуснати крайници, да диша дълбоко и спокойно и да съсредоточи вниманието си като монах по време на молитва?
Дадоха дума.
— Не знам какво точно ще се случи тази вечер — продължи вдовицата все така шепнешком. — Възможно е мебелите да се размърдат. Да усетим полъх — мнозина го наричат дъха на мъртвите, — щом установим връзка с духовете край нас. Възможно е мъртвите да проговорят през устата на живите. Или да разкрият себе си чрез някакъв знак.
— Какъв знак? — обади се един златотърсач.
Лидия Уелс насочи благия си взор към него.
— Понякога — рече тя тихо — по неизвестни за нас причини мъртвите не могат да говорят. В такива случаи те търсят друг начин да известят присъствието си. Участвала съм в един такъв сеанс в Сидни.
— И какво стана на него?
Погледът ѝ се премрежи.
— Една жена беше убита в дома си. Обстоятелствата около смъртта ѝ не бяха изяснени и затова няколко месеца по-късно подбрана група от спиритисти се събрахме в къщата ѝ, за да се свържем с нея.
— Как е била убита?
— Кучето, нейното куче я е нападнало — отвърна вдовицата. — Изведнъж скочило и прегризало гърлото ѝ.
— Ужас!
— Не думай!
— Обстоятелствата около смъртта ѝ бяха подозрителни — продължи госпожа Уелс, — защото кучето беше застреляно, преди властите да установят дали му има нещо. Разследването приключи набързо и обезумелият от скръб съпруг напусна града и отплава. Няколко месеца след това един слуга, работил в дома, потърси помощта на медиум. Решихме да проведем сеанса в стаята, в която жената е била убита. Един от членовете на нашата група, не медиумът, а друг известен спиритист, носеше часовник. В началото ние не знаехме за него, но така или иначе, часовникът е бил в джоба на жилетката му, закачен на верижка. Човекът ни се закле, че го е навил, преди да дойде, и по принцип часовникът бил точен. По време на сеанса от жилетката му се разнесе странно тихо жужене като от превъртане на бързи обороти. Всички го чухме, макар да не знаехме на какво се дължи. Той извади часовника и смаяно видя, че стрелките сочат един и три минути. Беше категоричен, че е навил часовника в шест вечерта, а още нямаше девет. Нямаше как стрелките да са се преместили толкова бързо сами, нито пък той случайно да ги е превъртял, без да иска. Опита се да го свери и стана ясно, че колелцето отказва да се движи. Механизмът беше счупен. Часовникът никога повече не проработи.
— И какво означава това? — попита някой. — Един и три минути?
Вдовицата още повече сниши глас.
— Предположихме, че духът на мъртвата жена се опитва да ни каже нещо. Навярно това беше часът на смъртта ѝ. Или пък беше предупреждение? Че в този час някой ще умре?
Сърцето на Чарли Фрост се разтуптя.
— Какво стана след това? — прошепна Нилсен.
— Решихме да останем в стаята до един и три минути през нощта. Мислехме, че духът ни приканва да изчакаме до този час и тогава ще се случи нещо. Когато часовникът удари един, изведнъж всички замълчахме и се възцари тишина, мина още една минута, после втора и точно когато се навърши третата, се чу силно тупване. Една картина беше паднала от кукичката си на стената. Обърнахме се и видяхме дупка в мазилката. Картината е била сложена, за да я скрие. Както можете да се досетите, жените се разпищяха, настана суматоха, представяте си суетнята. Някой донесе нож и от дупката в стената изчегърта куршум.
Фрост и Нилсен се спогледаха. Разказът на вдовицата им беше напомнил за куршума, необяснимо изчезнал в стаята на Анна Уедърел в „Скарата“.
— И разбрахте ли в крайна сметка какво се е случило с жената?
— О, да — кимна вдовицата. — Няма да навлизам в подробности, твърде много са, и ако ви интересува, може да ги потърсите във вестниците. С две думи, накрая се оказа, че жената не е била нападната от кучето, а е била убита от собствения си съпруг, след това той е застрелял кучето и е прерязал гърлото ѝ, за да прикрие следите си.
В салона се разнесе смаян шепот.
— Да — въздъхна Лидия Уелс, — трагична история. Жената се казваше Елизабет, не помня фамилното ѝ име. Добрата новина е, че когато възобновиха разследването на смъртта ѝ, вече разполагаха с две важни улики: че е била убита с куршум от боен колт и че смъртта ѝ е настъпила точно в един часа и три минути. — Тя замълча за миг, после се засмя. — Но вие не сте дошли да ме слушате да ви разказвам истории! — Вдовицата стана и неколцина понечиха също да се надигнат от любезност, но тя ги спря и каза: — За съжаление, на този свят скептиците са твърде много и за всеки добър човек има десетима не толкова добри. Някои от вас навярно ще се опитат да отрекат това, което ще се случи сега, и да ме опозорят. Затова ви призовавам да се огледате внимателно и да се уверите, че няма никакви номера, измами и заблуди. Знам също така, че мнозина самозванци се мъчат да си изкарват хляба с изкуството на прорицанията, ала се заклевам, че аз не съм от тях. — Госпожа Уелс разпери ръце. — Както виждате, не крия нищо в дрехите си. Не се притеснявайте, оглеждайте спокойно.