Разказът на Балфор, доста удължен от прекъсвания и като цяло обременен от цветистия изказ на превозвача, се оплете до пълна неразбория и минаха няколко часа, докато Муди подреди ясно последователността на събитията, предшествали тайното събрание в пушалнята на странноприемницата.
Прекъсванията бяха твърде досадни, а отплесванията на Балфор в дреболии бяха излишно обстоятелствени, за да си заслужават да бъдат цялостно и достоверно предадени дума по дума. Тук ще орежем техните недостатъци и ще наложим строг казармен ред в забързаната хроника, родена от неспокойните мисли на превозвача, ще замажем със собствен хоросан пукнатините и процепите в спомените и ще възстановим като нова постройка това, което в паметта на отделния човек съществува само като руини.
Ще започнем, откъдето започна и Балфор, с една среща, състояла се същата сутрин в Хокитика.
Преди разгарянето на треската за злато по западното крайбрежие на Кентърбъри, когато Хокитика беше само кафеникаво устие на река и златото по бреговете ѝ блестеше необезпокоявано и невидяно, Томас Балфор живееше в провинция Отаго и развиваше превозваческата си дейност от малка барака с ламаринен покрив на пристана в Дънидин, над чиято врата висеше, изписано на парче зебло, името на компанията „Балфор и Харнет, превозвачи“. (Господин Харнет впоследствие се оттегли от съвместното дружество, от което притежаваше само една трета, и сега се радваше на спокойния колониален живот в Окланд, далече от студа и от мъглата, която в мразовитите утринни часове преди зазоряване изпълваше с бял памук долините на Отаго.) Доброто разположение на кантората — тя се намираше на централния вълнолом и се радваше на гледка към носа, затварящ в далечината залива — ѝ носеше отбрана многобройна клиентела и сред останалите беше и бившият управител на Кентърбъри, истински великан с ръце като лопати и със славата на съзнателен, предприемчив и ревностен мъж.
Алистър Лодърбак — така се казваше държавният чиновник — се радваше през цялата си кариера на попътни ветрове. Беше родом от Лондон и през 1851 година, след завършване на юридическо образование, беше заминал за Нова Зеландия, като беше опънал платна с две ясни цели: първо, да натрупа състояние и второ, да го удвои. Амбицията му напълно отговаряше на политическия живот, особено на политическия живот на една млада страна. Лодърбак бързо се издигна. В законодателните среди гледаха с възхищение на него като на човек, който, щом се залови с дадена задача, не подвива крак, докато не я изпълни — благодарение на това ценно качество беше възнаграден с място в Съвета на провинция Кентърбъри и беше поканен да участва в надпреварата за длъжността управител, която той спечели на изборите с голямо мнозинство. Пет години след пристигането му в Нова Зеландия връзките му се простираха чак до кабинета на Стафорд и до самия премиер — когато за първи път почука на вратата на Томас Балфор, издокаран с току-що откъснат цвят на каухаи в бутониерата и с яка, чиито остри ръбове, забеляза превозвачът, бяха колосани от женска ръка, Лодърбак вече не можеше да бъде наречен преселник. От него лъхаше на постоянство: влияние, което не отминава.
По външен вид и осанка Лодърбак беше не толкова красив, колкото внушителен. Брадата му, голяма и широка като на Балфор, стърчеше почти хоризонтално напред и му придаваше царствен вид, очите му под високото чело искряха. Той беше много висок и тялото му беше изпито, което още повече подчертаваше ръста му. Провъзгласяваше стремежите и мнението си гръмогласно и с искреност, която по-недоверчивите биха нарекли горделива, а останалите — безстрашна. Слухът му не беше много добър и заради това Лодърбак накланяше глава и се привеждаше леко към събеседниците си, с което създаваше тъй полезното в политиката впечатление, че изслушва всеки със сериозно внимание и благоволение свише.
При първата им среща политикът смая Балфор с размаха и увереността си. Устремът му, уведоми той превозвача, не бил насочен единствено към политическата област. От младини хранел страстна любов към морето и сега притежавал четири кораба: два клипера, шхуна и един тримачтов платноход. Бил дал под наем два от тях на частни лица, но рисковете от подобно начинание били твърде високи и затова желаел да сключи договор с утвърдена компания за превоз, която може да си позволи да плаща нужната застраховка. Изброи имената на корабите така, все едно изброяваше имената на децата си: клиперите „Достойнство“ и „Южна корона“, шхуната „Танцьорката“ и тримачтовия платноход „На добър час“.