Ах Сук засмука устни. Франсис Карвър отново се беше върнал в Хокитика. Навярно не знаеше, че старият му познайник живее в Кънери, на някакви си осем километра от града. Карвър не беше от хората, които бездействат при надвиснала опасност, той би направил всичко по силите си, за да отстрани заплахата. В такъв случай, помисли си Ах Сук, явно преимуществото беше на негова страна. Той отново пое въздух и после поклати глава. Не, Лидия Уелс го беше разпознала. Сигурно веднага беше съобщила на Карвър.
Разговорът вътре отново се беше насочил към газената лампа, номер, който Ах Сук беше разгадал лесно. Лидия Уелс просто беше метнала примка върху колелцето на лампата, докато я угасяше. Конецът беше с цвета на роклята, а в другия си край беше вързан около китката ѝ. Достатъчно беше едно рязко движение на дясната ръка, и лампата щеше да падне върху свещите. Малката маса беше намазана предварително с парафин, който беше прозрачен и без мирис, така че на външен вид повърхността изглеждаше просто излъскана, но щом пламъкът я докоснеше, веднага щеше да се възпламени. Това беше най-обикновен трик, измама. Госпожа Уелс изобщо не се беше свързала с отвъдното и думите, които беше изрекла, не идваха от мъртвец. Ах Сук много добре го знаеше, защото те бяха негови.
Уличницата, която още се мотаеше отпред, подвикна на мъжете на верандата отсреща и повдигна още малко воланите на роклята си. Мъжете се развикаха и един скочи към нея. Ах Сук ги гледаше разсеяно. Чудеше се на необяснимата сила на женската истерия — толкова години Лидия Уелс не беше забравила заканата му. Тя не знаеше китайски. Как тогава беше възпроизвела думите и интонацията му толкова точно? Ето това беше свръхестествено. Дори и той беше готов да се закълне, че през устата ѝ е проговорил китаец.
Златотърсачите бъркаха в джобовете си за пари, уличницата ги чакаше отстрани. Откъм вълнолома се чу изсвирване, последвано от предупредителен вик, идваше приставът. Мъжете се разбягаха и в този миг Ах Сук взе решение.
Щеше веднага да се върне в Кънери, да събере нещата си от колибата и да се отправи към планината. Там щеше да се посвети изцяло на търсенето на злато. Щеше да спестява всяка намерена прашинка и да живее колкото се може по-просто, докато не събере пет унции. Докато не постигнеше тази цел, нямаше да посяга към опиума, нямаше да пие и да играе комар, щеше да купува най-евтината храна. Веднага щом събереше пет унции, щеше да слезе в Хокитика. Щеше да продаде златото в банка „Грей и Булър“ и после направо щеше да прекоси улицата до железарията на Тайгрийн отсреща. Щеше да сложи банкнотата на тезгяха и да купи патрони, кутия барут и пистолет. Оттам щеше да отиде в „Палас“, да се качи по стълбите, да отвори вратата на стаята на Карвър и да го убие. А след това? Ах Сук въздъхна отново. След това — нищо. Животът му щеше да е направил пълен кръг и той най-сетне щеше да намери покой.
Трета част
Домът на самоунищожението
20 март 1866 година
42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E
Меркурий във Водолей
Сутринта на двайсети март Уолтър Муди стана по тъмно, позвъни да донесат топла вода и се изми пред прозореца, загледан как тъмносиньото небе над покривите избледнява до сиво и после бързо до лазурно, а когато на изток се обагри в цвета на пресен жълтък, той вече се беше облякъл и слезе да поръча обичайната си закуска от препечен хляб с масло и твърдо сварени яйца. На път към трапезарията спря и долепи ухо до една заключена врата отстрани на стълбището. Ослуша се внимателно и долови хрипливо спокойно дишане, обитателят на стаята още спеше.
Трапезарията на „Короната“ беше празна, като се изключи готвачът, който сподави прозявка, докато оставяше подноса с чая, а после и още една, когато донесе новия брой на „Уест Коуст Таймс“, чиито страници бяха влажни от студената нощ. Докато се хранеше, Муди прегледа вестника. Първата страница беше пълна с обичайните обявления. Банките се съревноваваха с предлаганите лихви и всяка обещаваше „най-добрата цена“ при покупка на злато. Съдържателите хвалеха предимствата на заведенията си. Собствениците на железарии и бакалии изброяваха подробно стоките си, а в рубриката с новини от пристанището се посочваха заминалите и пристигналите. Втората страница беше заета от дълъг и доста хаплив отзив за последното представление в „Уелският принц“ („толкова ниско качество, че не подлежи на критика, тъй като е под нивото ѝ“) и от няколко клюкарски кореспонденции от лагерите на север. След като довърши второто яйце, Муди отгърна на личните обявления и погледът му беше привлечен от две познати имена. Церемонията щяла да бъде скромна. Датата все още не била уточнена. Нямало да има меден месец. Поздравителните картички можело да бъдат изпращани до младоженеца в „Палас“.