Муди сгъна намръщено вестника, обърса устни и стана, но преди да излезе, се качи обратно в стаята да си вземе шапката и палтото, като размишляваше не толкова за годежа и обявяването му, колкото за посочения адрес.
Знаеше много добре, че Франсис Карвър вече не е в „Палас“. Стаята му в „Палас“ си стоеше непокътната, рединготът му висеше в дрешника, пътният сандък и досега беше до леглото, завивките бяха разхвърляни. Сутрин капитанът закусваше там, а вечер пиеше уиски в салона. Продължаваше да плаща наема на собственика, който, доколкото Муди можеше да прецени, изобщо не подозираше, че най-прочутият му гост хвърля по две лири седмично за стая, в която не стъпва. Малцина знаеха за преместването на Карвър и ако не беше случайното съвпадение, Муди също нямаше да разбере, че от сеанса на вдовицата насам капитанът спи в „Короната“, в малка стая до кухнята, от която се виждаше издълбаният от коловози път за Кънери.
Към седем и половина Муди вече крачеше на изток покрай Гибсъновия вълнолом, облечен в тютюнев панталон от молескин, кожени ботуши, сива шевиотена риза и тъмно вълнено палто и със сива мека шапка на главата. Ходеше с тези дрехи шест дни в седмицата и това предизвикваше присмеха на Гаскоан, няколко пъти попитал защо е забравил червения пиратски пояс, който тъй би отивал на „костюма“ му.
Муди беше взел находище близо до Хокитика, тъй че и занапред да нощува в „Короната“. Това се отразяваше зле на седмичните му приходи, но той го предпочиташе пред спането в палатка под открито небе, беше пробвал веднъж и установи, че изобщо не е удобно. Пътят от Хокитика до находището беше час и двайсет минути и преди часовникът да удари девет, Муди беше край потока, пълнеше ведрата с вода и като си подсвиркваше, загребваше с лопата пясък и го хвърляше в коритото.
В интерес на истината още не беше усвоил нужните умения, надяваше се да попадне на цели късчета самородно злато и много-много не разчиташе на промиването за златна прах. Твърде често се случваше златните люспици да пропаднат през мрежата на коритото и водата да ги отнесе, понякога Муди не намираше на дъното нито една прашинка. Това, което изкарваше, му стигаше колкото да свързва двата края, с други думи, седмичният му приход се равняваше в общи линии на направените разходи, ала той си даваше сметка, че не може да продължава дълго така. Знаеше, че трябва да послуша съвета, който му даваха всички, и да си намери другар или да се присъедини към някоя група. Работеха ли двама, шансът да забогатеят се удвояваше, а още повече нарастваше в групи от по петима, седмина или деветима. Само че го възпираше гордостта му. Упорстваше сам и през цялото време пред очите му плуваха късчетата самородно злато, които щяха да осигурят бъдещето му. Сънищата му нощем сияеха, на най-невероятни места Муди зърваше проблясъци и често се налагаше да премигва и да затваря очи, за да прогони примамливите видения.
След като прекоси поточето, което минаваше по северния край на неговия участък, Муди изненадано видя в шубраците блед силует на палатка, а пред нея угаснал огън. Той спря. Златотърсачите обикновено прекарваха почивните дни в града и се връщаха на работа чак в понеделник по обед. Защо този не беше с другарите си? И какво правеше на чуждо находище?
— Хей! — извика Муди, за да разбуди обитателя на палатката. — Ей!
Разнесе се сумтене, човекът вътре се размърда.
— Съжалява — обади се глас, — много съжалява.
През отвора надникна сънено лице с издължени очи.
— Нищо лошо не прави — продължи китаецът. — Извинете.
— Господин Сук?
Ах Сук присви очи.
— Аз съм Уолтър Муди — рече Муди, като долепи длан към гърдите си. — Помните ли ме?
— Да, да.
Ах Сук разтърка очи.
— Радвам се — отвърна младият мъж. — Това е моят участък, от тук до жълтите колчета ей там.
— Извинете. Нищо лошо не прави.
— Да, разбира се, няма за какво да се извинявате. Радвам се, че ви виждам, господин Сук. Изчезването ви разтревожи много хора. Включително и мен. Радвам се да ви видя, много се радвам, изобщо не ви се сърдя. Бояхме се, че ви се е случило нещо.