— А какво ще правите после? След като убиете Карвър? Ще се предадете? Ще се опитате да избягате?
Муди сам не можеше да си обясни защо е толкова развълнуван.
Китаецът поклати глава. Завърза кесията и я уви в парче плат. Стана, метна вързопа на рамо и прибра грижливо кесията в джоба си.
— Този участък — той направи полукръг с ръка — само кал. Много малко злато.
Младият мъж кимна.
— Да, знам.
— Няма богатство.
— Да, няма богатство. Не е нужно да ми го казвате, господин Сук, знам го.
Ах Сук го погледна.
— Идете на север. Черни пясъци. Много късмет на север. Тук няма злато. Твърде близо до града.
— Да, в Чарлстън човек може да забогатее.
Ах Сук кимна и повтори:
— Черни пясъци.
Пристъпи към него и му поднесе с две ръце почернялата от сажди кутия. Муди изненадано я пое. Китаецът не я пусна веднага, поклони се ниско над нея и в отговор Муди също се поклони.
— Дзъ ней ху въ — рече Ах Сук.
Той не преведе думите си и младият мъж не го помоли да го направи, само мълчаливо го изпрати с поглед, стиснал кутията в ръката си.
Слънце в риби
Зърнатото във Водолей — това, което е било провидяно, предсказано, предречено, в което си повярвал и си се усъмнил — се проявява в Риби. Самотните видения, които едва преди месец са принадлежали единствено на мечтателя, сега придобиват форма и същност. Сами сме се сътворили, пак сами ще станем своят край.
А след Риби? Изскачаме от утробата, кърваво раждане. Не гоним нищо, не можем да прескочим от края в началото. Овенът няма да приеме възможността за обща гледна точка, Телецът няма да отстъпи от субективното. Близнаците са крайно придирчиви. Ракът търси източник, Лъвът — цел, а Девата — структура, но тези начинания се извършват самотно. Едва във втората половина на зодиака ще започнем да проявяваме същността си: във Везни като представа, в Скорпион като качество, а в Стрелец — като глас. В Козирог ще придобием памет, във Водолей — зрение, и чак в Риби, последния, най-стария от зодиакалните знаци, ще се сдобием с нещо като личност, нещо цяло. Но двете риби на знака, тази огледална утроба на личността и себепознанието, са безкрайният кръг на захапалата опашката си змия на съзнанието — както волята на съдбата, така и съдбовна воля — и домът на самоунищожението е затвор, построен от затворници, задушен, без врати, зазидан отвътре.
Промените ни връхлитат необратимо, с неизбежността на часовниковите стрелки, които отмерват изтичащото време.
Лидия Уелс не беше организирала втори сеанс. Познаваше основното правило на шарлатаните, че с един и същи номер не бива да се излиза пред една и съща публика, но ако някой се позовеше на него и я обвинеше, че тя самата е шарлатанка, госпожа Уелс избухваше в смях. В отворено писмо до „Уест Коуст Таймс“ беше признала, че опитът ѝ да се свърже с духа на господин Стейнс е претърпял неуспех. За първи път я сполитал подобен провал и тази аномалия според нея сочела, че отвъдното не толкова не желаело, колкото не можело да осигури присъствието на господин Стейнс. От това следвало да се направи само един извод, а именно, че господин Стейнс не е мъртъв, и в края на писмото си госпожа Уелс изразяваше увереността, че все някога младият мъж ще се завърне.
Изявлението ѝ озадачи присъствалите на тайната среща в „Короната“ и доразмъти умовете им, но същевременно (обикновено такова беше въздействието от всички ходове на вдовицата) разпали интереса към нея и след публикуването на писмото в „Скитническа слука“ редовно беше стълпотворение. Заведението отваряше врати от седем до десет вечерта и предлагаше евтино бренди и беседи за душата. Гледането на карти се извършваше следобед само с лична уговорка, а Анна Уедърел, както и преди, не се появяваше в салона.
Излизаше от „Скитническа слука“ само да се поразтъпче и винаги беше придружавана от госпожа Уелс, която вярваше в неизмеримата полза от ежедневното движение и често повтаряше, че най-любимото ѝ нещо на този свят е да се разхожда. Хванати под ръка, сутрин двете изминаваха от край до край „Гуляйджийска“. Оглеждаха внимателно витрините, купуваха мляко и захар, когато тези стоки можеха да се намерят в бакалията, и поздравяваха жителите на Хокитика студено, даже с известно равнодушие.
Тази сутрин разходката им беше изтеглена по-рано от обичайното, тъй като в девет Лидия Уелс трябваше да се яви в съда. Беше призована по някакъв въпрос, свързан с имуществото на покойния ѝ съпруг Кросби Уелс, а формулировката на писмото подсказваше, че вдовицата може да се надява на добри новини. В девет без десет вратата на „Скитническа слука“ се отвори и Лидия Уелс — в тъмносиня рокля, над която искреше червената ѝ коса — пристъпи навън.