Кауъл Девлин гледаше как вдовицата излиза на улицата, загръщайки раменете си с шал, и се усмихва на минувачите, спрели да я позяпат. Изчака я да потъне в навалицата, а след това за всеки случай постоя още пет минути. После прекоси улицата, изкачи стъпалата на „Скитническа слука“, хвърли поглед през рамо към сградата на съда и почука на вратата. Към гърдите си притискаше опърпаната си Библия.
Вратата се отвори веднага.
— Госпожице Уедърел — той свали шапката си със свободната ръка, — позволете да се представя. Казвам се Кауъл Девлин, капеланът на затвора. В ръцете ми попадна документ, който навярно ще ви заинтригува. Надявам се да поговорим насаме, за да го обсъдим.
— Помня ви — отвърна Анна. — Бяхте там, когато се свестих.
— Да.
— И се молехте за мен.
— И оттогава не съм спирал да се моля за вас.
Тя вдигна изненадано вежди.
— Наистина ли?
— Пламенно — додаде капеланът.
— И какво искате?
Девлин повтори обясненията си.
— Какъв документ?
— Предпочитам да не го вадя тук. Може ли да вляза?
Анна се подвоуми.
— Госпожа Уелс я няма.
— Да, знам. Видях я да влиза в съда и побързах да дойда с мисълта, че ще можем да поговорим насаме. Признавам, че отдавна чаках подобна възможност. Може ли да вляза?
— Не бива да пускам посетители, когато я няма.
— При вас ме води един-единствен въпрос — отвърна спокойно Девлин, — освен това съм свещеник и е посред бял ден. Нима господарката ви би възразила срещу това?
Господарката ѝ със сигурност щеше да възрази не само срещу това, а и срещу много други работи, тъй като никога не допускаше изключения от правилата, които налагаше по свое усмотрение. Само че този път Анна реши да прояви безразсъдство и да рискува.
— Елате в кухнята — рече тя, — ще приготвя чай.
— Много сте мила, благодаря.
Девлин я последва до кухнята в дъното на къщата и там я изчака да напълни чайника и да го сложи на печката. Анна беше страшно отслабнала. Бузите ѝ бяха хлътнали, кожата ѝ беше восъчно бледа, изпитото ѝ тяло говореше за недохранване, крайниците ѝ трепереха от изтощение, все едно не беше хапвала от седмици. Капеланът набързо огледа помещението. На мивката бяха оставени да съхнат чиниите от закуската, от всички съдове имаше по два, включително и две керамични чашки за яйца, изрисувани с виещи се къпини. Освен ако Лидия Уелс не беше имала гост рано сутринта — което беше малко вероятно, — значи Анна поне беше закусила. На дъската за хляб лежеше половин самун, увит в ленена кърпа, подносът с маслото още не беше прибран.
— Желаете ли бисквити с чая?
— Много сте мила — рече отново Девлин и смутен от повторението на тази изтъркана фраза, забързано добави: — Изключително се радвам, госпожице Уедърел, че сте отхвърлили зависимостта си от китайския опиат.
— Госпожа Уелс не би го търпяла в дома си — отвърна Анна и прибра зад ухото си един кичур коса, който падаше върху лицето.
След това отиде да вземе кутията с бисквити от килера.
— Права е да е толкова строга — продължи капеланът, — но поздравленията са за вас. Проявили сте завидна сила, щом сте се преборили със зависимостта. Познавам големи мъже, които са се провалили в това начинание.
Когато биваше притеснен, той винаги се държеше сковано и официално.
— Аз просто престанах — каза Анна.
— Да — кимна Девлин, — спирането отведнъж е единственият начин, разбира се. Но в последвалите седмици сигурно са ви измъчвали какви ли не изкушения.
— Не, просто вече нямах нужда от него.
— Твърде скромна сте.
— Не се превземам — възрази тя. — След като установих, че вече не ми действа, продължих да го пуша, докато не свърши всичкият. Но не усещах нищо.
Девлин я огледа преценяващо.
— И забелязвате ли оттогава подобрение в здравословното си състояние?
— Не знам — отвърна Анна, докато подреждаше бисквитите в чинията. — Не се оплаквам.
— Простете, че ви противореча, госпожице Уедърел, но изобщо не изглеждате добре.
— Имате предвид, че съм твърде слаба.
— Ужасяващо слаба сте, скъпа.
— Студено ми е. Все ми е студено напоследък.