— Това е, защото сте толкова слаба.
— Да, сигурно.
— Забелязал съм — добави след малко капеланът, — че при хората с нисък дух, особено тези, които се замислят да посегнат на живота си, често се проявява подобна липса на апетит.
— Аз имам апетит — възрази тя. — Ям. Просто не мога да задържа теглото.
— Всеки ден ли се храните?
— По три пъти на ден, два от тях с топла храна. Аз готвя и за двете.
— Госпожа Уелс сигурно ви е много благодарна — отбеляза Девлин, тонът му подсказваше, че приема с недоверие думите ѝ.
— Да — отговори Анна уклончиво и се обърна да вземе чашите и чинийките от полицата над мивката.
— Ще останете ли при нея, след като се омъжи? — попита той.
— Вероятно.
— Предполагам, че господин Карвър ще се нанесе тук.
— Да, мисля, че намеренията му са такива.
— Обявили са годежа си в днешния брой на „Уест Коуст Таймс“. Твърде скромно, бих казал, даже с половин уста. Но всяка сватба е щастливо събитие.
— Аз обичам сватбите — каза Анна.
— Да, щастливо събитие, каквито и да са обстоятелствата.
След скандала, предизвикан преди месец от писмото на Джордж Шепард до редактора на „Уест Коуст Таймс“, на вдовицата ѝ беше подсказано, че единственият начин да заличи нанесените на доброто ѝ име щети е да се омъжи отново. Претенциите ѝ към наследството на Кросби Уелс бяха значително накърнени от разкритието, че е мамила съпруга си преди смъртта му, а позициите ѝ бяха още повече отслабени от факта, че Алистър Лодърбак беше направил пълни и честни самопризнания. В публичен отговор до Джордж Шепард той беше признал, че е скрил връзката си от гласоподавателите, на които поднасяше искрените си извинения. Страшно се срамувал от постъпката си и поемал напълно отговорността за последствията, до сетния си час щял да съжалява, че е пристигнал в дома на господин Уелс с половин час закъснение и не е успял да измоли от него прошка. Изповедта му беше постигнала търсения ефект, мнозина смятаха, че след отприщената от нея вълна на съчувствие и възхищение шансовете на Лодърбак да спечели депутатското кресло са се увеличили.
Анна беше приключила с подреждането на чиниите.
— Да отидем в салона — предложи тя. — Ще чуя чайника, когато заври.
Тя остави подноса и пое обратно по коридора към салона, който беше приготвен за следобедното гледане на карти, две от големите кресла бяха дръпнати едно до друго и завесите бяха спуснати. Девлин изчака Анна да се настани и след това също седна, отвори Библията и извади обгорелия акт за дарение. Подаде ѝ го мълчаливо.
На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.
Анна пое документа с премрежени очи, тя беше почти напълно неграмотна и не очакваше да схване съдържанието му от пръв поглед. Познаваше азбуката и ако светлината беше достатъчно силна, можеше със сричане да прочете някой ред, само че ѝ беше трудно и допускаше много грешки. В следващия миг обаче тя ахна изненадано и го приближи към очите си.
— Мога да го прочета! — прошепна смаяно.
Девлин не знаеше, че Анна е неграмотна, и затова не обърна внимание на думите ѝ.
— Намерих го в печката на Кросби Уелс ден след смъртта му — рече той. — Както виждате, сумата е огромна, още повече за дарение, и честно казано, не знам какво да мисля. Длъжен съм да ви предупредя, че документът не е валиден. Господин Стейнс не се е подписал, а това обезсилва и подписа на господин Уелс. Свидетелят не може да се подпише преди дарителя.
Анна не отговори, все още се взираше в документа.
— Виждали ли сте го преди?
— Не — отвърна тя.
— Знаехте ли за него?
— Не!
Капеланът се сепна, тя почти беше изкрещяла.
— Какво ви е? — попита загрижено той.
— Ами… — Анна вдигна ръка към гърлото си. — Може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Случвало ли ви се е… Имали ли сте досега… — Тя прехапа устни. — Знаете ли защо успях да го прочета?
Той се опита да улови погледа ѝ.
— Боя се, че не разбирам какво ме питате.
— Не мога да чета — обясни Анна. — Не мога да чета като хората. Мога да сричам буквите, разчитам етикети и надписи, но то е по-скоро, все едно съм ги запаметила, защото ги виждам всеки ден, не е четене. Не мога да прочета вестника, да речем, от първа до последна страница. Ще ми трябва цял ден. Но това го чета! Без никакво усилие. Ей така.
— Прочетете го на глас.
Тя го прочете гладко.