Девлин свъси вежди.
— Сигурна ли сте, че за първи път виждате този документ?
— Абсолютно.
— Знаехте ли, че господин Стейнс възнамерява да ви дари две хиляди лири?
— Не.
— А господин Уелс? Говорили ли сте с господин Уелс за това?
— Не. Казах ви вече, за първи път го виждам.
— Възможно е да са ви споменавали, но сте забравили…
— Не бих забравила такова богатство! — възкликна Анна.
Капеланът замълча, оглеждаше я изпитателно. След това каза:
— Чувал съм за деца с бавачки от Европа, които един ден се събуждат и проговарят гладко холандски или френски, или немски…
— Никога не съм имала бавачка.
— Но не съм чувал за човек, който изведнъж се е научил да чете — довърши мисълта си той. — Много странно.
В гласа му ясно се долавяше недоверчива нотка.
— Не съм имала бавачка — повтори тя.
Девлин се приведе към нея.
— Госпожице Уедърел, името ви е замесено в множество неразрешени престъпления, включително и възможно убийство, и едва ли е нужно да ви обяснявам колко сериозно нещо е да бъдете изправена пред съда. Нека говорим открито, това, което ще кажем, ще си остане само между нас. — Той посочи акта за дарение в ръката ѝ. — Документът е бил изготвен три месеца, преди господин Стейнс да изчезне. Упоменатата в него сума представлява половината от наследството на Уелс. Господин Уелс е починал в деня, когато Стейнс изчезна, а аз намерих акта на другия ден в печката му. Между тези събития съществува връзка и обвинителят ще успее да съедини точките, дори и аз да не мога. Ако сте в затруднено положение, може би ще мога да ви помогна, но няма как да го направя, ако не ми се доверите. Умолявам ви да говорите открито и да ми кажете какво знаете.
Анна го слушаше намръщено.
— Този документ няма нищо общо с наследството на Уелс — възрази тя. — Става дума за парите на Емъри, не на Кросби.
— Права сте, но има съмнения, че намереното в дома на господин Уелс злато не е било негово — обясни Девлин. — Златото не е било на прах, а е било претопено и направено на кюлчета. Те са били надписани и по надписа от банката са проследили златото до едно от находищата на господин Стейнс. „Аврора“.
— Как?
— „Аврора“ — повтори той. — Така се казва.
— Аха.
Личеше си, че ѝ е трудно да възприеме цялата тази информация, капеланът я съжали и отново повтори обясненията си, този път по-бавно.
— Значи златото е било на Емъри? — попита тя.
— Вероятно — отвърна предпазливо Девлин.
— И той е искал половината да бъде за мен!
— Според този документ господин Стейнс наистина е възнамерявал да ви дари две хиляди лири, а господин Уелс е знаел за това и вероятно дори го е одобрявал. Но както вече ви казах, документът не е валиден, господин Стейнс не се е подписал.
— А ако го подпише?
— Боя се, че докато господин Стейнс не се появи, не може да се направи нищо. — Той я погледна и после добави: — Трябваше ми доста време, за да ви покажа този документ, госпожице Уедърел, за което ви моля да ми простите. Причината за забавянето е желанието ми да поговорим насаме, а както знаете, подобна възможност беше трудно да се намери.
— Кой знае за това? — попита изведнъж тя. — Освен вие и аз?
Девлин се поколеба.
— Тъмничарят Шепард — рече той, като реши да признае истината, макар и не цялата. — Разговарях с него преди около месец.
— И той какво каза?
— Според него става дума за някаква шега.
— Шега ли? — Анна изглеждаше сломена. — Каква шега?
Той посегна да погали състрадателно пръстите на ръката ѝ.
— Не се поддавайте на разочарованието, скъпа. Блажени са бедните духом, всеки от нас го очаква много по-голяма награда от тази, която може да бъде измерена в злато.
От кухнята се чуха пронизително изсвирване и съсък, чайникът кипеше върху нагорещената плоча на печката.
— Водата завря — усмихна се Девлин.
— Отче — рече Анна, като дръпна ръката си от неговата, — имате ли нещо против да налеете чая? Не се чувствам добре, бих искала да остана за миг сама.
— Разбира се — отвърна любезно Кауъл Девлин и стана.
Веднага щом той излезе, Анна скочи и прекоси с две крачки салона, в ръката си стискаше обгорелия лист. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Тя замря за миг, за да събере увереност, а след това плавно пристъпи към писалището на вдовицата, остави документа, отвори мастилницата, взе писалката на госпожа Уелс, топна писеца в мастилото, приведе се и написа:
Емъри Стейнс
Анна никога не беше виждала подписа на Емъри Стейнс, но в нея нямаше и капчица съмнение, че го е докарала съвсем точно. Във фамилното име буквите нехайно се смаляваха, а в първото бяха игриво нечетливи, изглеждаха изписани с дръзка самоувереност и отдолу бяха подчертани със замах, който сякаш идваше да покаже, че този подпис е бил изографисван толкова пъти, че никакви дребни различия не могат да оборят истинността му. Преди Е-то имаше усукана завъртулка, а С-то беше леко полегнало.