— Какво правите!
Девлин стоеше на прага с подноса в ръце и я гледаше укорително. Остави рязко подноса на скрина и се приближи към нея, отдалече протегнал десница. Анна безмълвно му подаде документа и той го грабна. За миг онемя от гняв, после се овладя и рече тихо:
— Това е измама.
— Не е.
— Какво? — извика капеланът ядосано и се завъртя към нея. — Какво казахте?
Очакваше тя да се уплаши, но Анна не трепна.
— Това е неговият подпис — заяви тя. — Документът е редовен.
— Не е неговият подпис.
— Е!
— Подправен е! Извършили сте измама.
— Не знам за какво говорите.
— Що за безочие? Нима ще добавите и лъжесвидетелство към измамата?
— Къде видяхте измама?
— Истината ще излезе на бял свят — предупреди я мрачно Девлин. — Има специалисти, госпожице Уедърел, които от един поглед могат да разпознаят подправен подпис.
— Не и този.
— Не се заблуждавайте. Как не ви е срам?
Само че Анна не се чувстваше нито заблудена, нито засрамена, всъщност от месеци не се беше усещала толкова жива. С подписа на Емъри Стейнс документът вече не беше невалиден. Той повеляваше като дарение от господин Емъри Стейнс на госпожица Анна Уедърел да бъдат платени две хиляди лири, актът беше подписан пред свидетел и подписът на дарителя беше истински. Кой можеше да го оспори, след като единият от подписалите се беше изчезнал, а другият беше мъртъв?
— Може ли да го погледна пак? — попита тя.
Почервенял от гняв, капеланът ѝ го подаде. Щом го взе, Анна се дръпна, разтвори роклята на Агата Гаскоан и пъхна листа до кожата си. Долепи длани към гърдите си и застина за миг, взираше се в Девлин, който не беше помръднал. Между двамата имаше разстояние от четири-пет метра.
— Засрамете се — рече тихо Девлин. — Какви ги вършите?
— Искам да чуя и второ мнение.
— Току-що подправихте документ, госпожице Уедърел.
— Не можете да го докажете.
— Мога, като се закълна.
— А ако аз се закълна, че не е така?
— Това ще е лъжа. И то много сериозна лъжа, ако я произнесете в съда, както навярно ще бъдете принудена да сторите. Не правете глупости.
— Ще потърся второ мнение — каза отново тя. — Ще отида в съда да попи там.
— Госпожице Уедърел, успокойте се. Помислете. На кого според вас ще повярва съдията, на един свещеник или на една уличница?
— Вече не се занимавам с това.
— Простете, бивша уличница.
Той пристъпи към нея и Анна отскочи. Ръцете ѝ все още притискаха скрития в пазвата лист.
— Ако направите още една крачка към мен, ще се разкрещя. Ще разкъсам роклята и ще ви обвиня, че сте ми посегнали. Мога да крещя силно, хората на улицата ще ме чуят и ще влязат.
Девлин за първи път се сблъскваше с подобна заплаха.
— Няма да се приближа повече към вас — отвърна той надменно. — Даже веднага ще отстъпя. — Върна се при креслото и седна. — Не желая да се карам с вас. Но бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Добре — рече Анна задъхано. — Питайте.
Капеланът реши да кара направо.
— Знаехте ли, че роклите, които сте купили миналата зима, са принадлежали на Лидия Уелс?
Анна зяпна.
— Отговорете на въпроса, моля. Имам предвид петте рокли, които госпожа Уелс е използвала да изнудва с помощта на Франсис Карвър Алистър Лодърбак.
— Моля?
— Роклите — продължи той, — които са съдържали цяло състояние в чисто злато, пришито в подплатата и в подгъва. Една от тях е била от оранжева коприна, другите са били от муселин, съответно кремава, сива, светлосиня и розова на райета. Последните четири в момента са прибрани в сандък под стълбите на „Скарата“, оранжевата е в дома на господин Обер Гаскоан.
Тя се взираше смаяно в него.
— Откъде знаете?
— Постарах се да ви проуча — отвърна Девлин. — А сега отговорете на въпроса.
Лицето ѝ беше пребледняло.
— Само в оранжевата рокля имаше злато — рече Анна. — Останалите бяха пълни с оловни тежести.
— Знаехте ли, че са били на Лидия Уелс?
— Не. Не бях сигурна.
— Но сте подозирали?
— Ами… бях подочула нещо. Преди месеци.
— Кога установихте какво има в роклите?