— В нощта след изчезването на Емъри.
— След като се озовахте в затвора за опит за самоубийство?
— Да.
— И господин Гаскоан ви е платил гаранцията, и заедно сте разшили оранжевата рокля в дома му на „Гуляйджийска“, и сте скрили парцалите под леглото му.
— Откъде… — прошепна уплашено тя.
Капеланът продължи:
— Предполагам, че след като онази вечер сте се прибрали в „Скарата“, веднага сте отворили гардероба да проверите другите четири рокли.
— Да — потвърди Анна, — но не ги разших. Само ги огледах. Не знаех, че това, което напипвам, е олово, мислех, че също е злато.
— В такъв случай сигурно сте сметнали, че изведнъж сте забогатели.
— Да.
— Но не сте разшили роклите, за да извадите златото и да платите дълга си към Едгар Клинч.
— Направих го по-късно. Следващата седмица. И тогава открих оловните тежести.
— Но тогава пак не сте казали на господин Гаскоан. Вместо това сте се престорили, че не знаете нищо и нямате и пукнато пени, и сте го помолили за помощ!
— Откъде знаете?
— Аз задавам въпросите. Какво възнамерявахте да правите със златото?
— Да го запазя. За черни дни. Нямаше къде да го скрия. Мислех, че може да се обърна към Емъри. Само на него имах доверие. Но той вече беше изчезнал.
— А на Лидия Уелс? Която същия следобед е дошла в „Скарата“, платила е дълга ви към господин Клинч и оттогава се грижи за вас?
— Не — отвърна едва чуто Анна.
— Не сте ѝ казали за роклите?
— Не съм.
— Защото сте подозирали, че са нейни.
— Не бях сигурна, но знаех, че има нещо и тя желае да си ги върне.
Девлин скръсти ръце. Анна очевидно се страхуваше от това колко много знае за нея и как е събрал тези сведения. Тези неща го натъжаваха, но предвид обстоятелствата беше по-добре тя да се бои от него, отколкото той да рискува дързостта ѝ да се върне. Кой знае какво щеше да стане, ако ѝ позволеше да покаже на другиго подправения подпис.
— Къде е господин Стейнс? — попита той.
— Не знам.
— Според мен знаете.
— Не, не знам.
— Напомням ви, че извършихте тежко престъпление, като подправихте подписа на мъртвец.
— Емъри не е мъртъв.
Девлин кимна, беше се надявал на категоричен отговор.
— Откъде знаете?
Анна не отговори и капеланът повтори по-строго:
— Откъде знаете, госпожице Уедърел?
— Получавам съобщения — прошепна без желание Анна.
— От господин Стейнс?
— Да.
— Какви съобщения?
— Лични.
— И как се свързва той с вас?
— Не с думи.
— А как?
— Просто го усещам.
— Усещате го?
— В мислите си.
Девлин въздъхна.
— Сигурно не ми вярвате — рече Анна.
— Определено не ви вярвам — отвърна той. — И това не би трябвало да ви учудва, след като ви видях да подправяте подписа му.
Тя удари с юмрук документа в пазвата си.
— Толкова време сте го крили от мен!
Капеланът я изгледа ядосано. Отвори уста да отговори, но преди да намери думи, отвън се чуха забързани стъпки, дръжката на вратата изтрака и внезапно нахлу шумът от улицата, някой влезе. Анна се обърна уплашено към свещеника. Вдовицата се беше върнала от съда.
Сатурн в Дева
Сутринта на двайсети март Джордж Шепард беше отишъл на Гледка да надзирава доставката на материали и желязо за бъдещия затвор, който два месеца след началото на строежа с всеки изминал ден изглеждаше все по-внушително. Стените вече бяха издигнати, комините бяха иззидани, а вътре в основното помещение укрепените врати висяха на своите стоманени рамки. Все още имаше много дреболии за доизкусуряване, разбира се, не бяха доставени лампите, в затворническата кухня нямаше печка, прозорците на къщата на тъмничаря зееха без стъкла, ямата под бесилото не беше изкопана, но като цяло работата вървеше доста бързо благодарение на „дарените“ от Харалд Нилсен четиристотин лири и на най-сетне изплатеното допълнително финансиране от Обществената комисия на Уестланд, Съвета на Хокитика и Общинската управа. Шепард смяташе, че ще може да премести затворниците преди края на април, и някои от тях даже вече спяха в недовършената сграда на Гледка, надзиравани лично от него, тъй като сега, щом затворът беше почти готов, тъмничарят предпочиташе да си носи вечеря и да нощува тук.
Когато камбаната на уеслианската църква удари пладне, Шепард копаеше отходната яма на бъдещия приют. Щом звънът на камбаната се издигна откъм града, бригадирът даде почивка на затворниците. Тъмничарят също остави лопатата, обърса с ръкав челото си, изскочи от изкопа и забеляза, че от другата страна на железните порти стои млад мъж с рижа коса, който наднича през решетките.