Когато Ах Кю излезе от кантората на компанията на „Калайджийска“, стиснал в ръка хартийката с новото си назначение, зад него се разнесе вик. Той се огледа изненадано и разтревожен, установи, че към него са се затичали двама мъже. Ах Кю извика уплашено и вдигна ръце, ала въпреки това те го повалиха на земята.
— Къде е пистолетът, Джони Сук?
— Къде е пистолетът?
— Виж да не е в пояса му.
Опипаха го набързо, като не спираха да го налагат с юмруци. Единият го срита в ребрата и Ах Кю изпъшка.
— Скрил го е някъде.
— Какво държи? Разрешително за работа ли?
Разписката за новото назначение беше изтръгната от ръката му и след кратък оглед бе захвърлена.
— И сега какво?
— Говори, Джони Сук!
— Ах Кю — рече той.
— А, значи си можел да говориш!
— Говори на английски или по-добре не си отваряй устата!
Още един ритник в ребрата. Ах Кю простена и се сви.
— Май не е този — обади се единият.
— Какво значение има? — отвърна другият. — Нали е китаец? И той вони.
— Но няма пистолет — изтъкна първият.
— Ще ни каже къде да намерим Сук. Жълтите са преплетени като черва.
Ах Кю получи нов ритник, този път в задника, върхът на ботуша го уцели в опашката и болката се пренесе през гръбнака му чак до челюстта.
— Познаваш ли Джони Сук?
— Познаваш ли Джони Сук?
— Виждал ли си го?
— Искаме да поговорим с Джони Сук.
Ах Кю изпъшка. Опита да се надигне, подпря се на ръце, но не издържа и се свлече отново.
— Няма да го издаде — отбеляза единият.
— Чакай. Дръпни се малко.
Другият отстъпи няколко крачки и се засили като борец, който иска да смаже противника си. Ах Кю усети приближаването му в последния момент и се претърколи към него, за да смекчи удара. Болката в гърдите му беше нетърпима. Той можеше да диша само с най-горната част на дробовете си. Мъжете се смееха. Гласовете им долитаха до него като неясно бучене.
Изведнъж от другата страна на улицата се обади гръмовен глас:
— Сбъркали сте човека, братлета.
Нападателите се обърнаха. На прага на едно кафене на „Калайджийска“ стоеше Дик Манъринг, който беше скръстил ръце на гърдите си. Едрото му тяло изпълваше вратата. Макар и да не беше въоръжен, магнатът изглеждаше внушително и щом го видяха, двамата веднага се дръпнаха от Кю Лон.
— Има заповед за задържане на китаеца Джони Сук — обади се първият и пъхна като малко момче ръце в джобовете.
— Този тук е Джони Кю — отвърна Манъринг.
— Ама ние не знаехме — оправда се вторият и също прибра смутено ръце в джобовете.
— Заповедта е от тъмничаря — додаде другият.
— Китаецът Джони Сук да бъде задържан.
— Има револвер.
— Въоръжен е и опасен.
— Сбъркали сте човека — повтори магнатът и се спусна по стъпалата на улицата. — И вече го знаете, защото аз ви го казвам, и повече няма да повтарям. Този тук е Джони Кю.
Магнатът пристъпи заплашително към тях и те отстъпиха.
— Нищо лошо не сме направили — измърмори единият. — Бяхме длъжни да проверим.
— Защитник на жълтурите — измърмори другарят му тихо, тъй че Манъринг да не го чуе.
Манъринг изчака двамата да се отдалечат и чак тогава се обърна към Ах Кю, който се претърколи на една страна, провери дали няма счупено ребро и с усилие се изправи ма крака. Прибра от пътя смачканата разписка и я отупа от прахта. Гърлото му сякаш беше стегнато с примка.
— Благодаря — прошепна той, когато най-сетне успя да си поеме дъх.
Благодарността му като че ли подразни магната. Той се намръщи, огледа го от главата до петите и попита:
— Какви са тия глупости за Джони Сук и пистолета?
— Не знае — отвърна Ах Кю.
— Той къде е?
— Не знае.
— Виждал ли си го? Тези дни?
Ах Кю не беше виждал Ах Сук от сеанса на вдовицата преди месец: когато късно вечерта се бе прибрал в Кънери, го беше заварил да стяга вързопа си, а след това, още същата нощ Ах Сук беше потеглил с мрачна решителност за някъде.
— Не.
Манъринг въздъхна.
— Предполагам, че са те пратили другаде, след като прибраха „Аврора“ — рече той. — Дай да видя документа. Да проверя къде са те зачислили. Дай го.