Той протегна ръка към разписката. Документът беше съвсем кратък и беше изготвен, без да бъде питан Ах Кю, вътре беше посочена „предполагаемата“ му възраст, а вместо рожденото му място в Кантон беше вписан корабът, с който той беше пристигнал, накрая имаше кратка негова характеристика. Най-отгоре беше изписано едно голямо 5, което сочеше, че договорът му е за срок от пет години, отдолу беше положен печатът на компанията. Магнатът го прегледа набързо. В кутийката за „месторабота“ името „Аврора“ беше задраскано и беше заменено с „Английска мечта“.
— Пак не извади късмет! — възкликна Манъринг. — Този участък е мой! Един от моите. Мой е. — Той се потупа в гърдите. — Пак ще работиш за мен, Джони Кю. Като едно време. Когато ми играеше номера с кюлчетата и източваше Анна Магдалина.
— Ти — измърмори Ах Кю, като разтри бедрата си.
— Пак сме заедно — продължи магнатът и мрачно извика: — „Английска мечта“ друг път! По-скоро „Английски кошмар“.
— Няма късмет — отвърна Ах Кю.
— Ти ли нямаш късмет, или аз нямам късмет?
Ах Кю не отговори, не беше разбрал въпроса. Изведнъж Манъринг се разсмя и поклати глава.
— Какъвто и договор да подпишеш, все се отказваш от късмета си. С подписа си сам обръщаш гръб на късмета. С всички договори е така, без изключение. Договорът трябва да се изпълнява и рано или късно пак се връщаш там, където си бил в началото. Ако питаш мен, късметлия е този, който веднъж е извадил късмет, а след това се е научил да влага парите си. Късметът идва само веднъж, и то случайно. А от договорите няма отърване. Вложения, задължения, бумащини — край няма. Ако човек иска да забогатее, никога не бива да слага подписа си под нещо, дето го е писал друг. Виж ме мен, Джони Кю. Никога не се подписвам под договор, който не съм изготвил аз.
— Много добре.
Магнатът го изгледа кръвнишки.
— Предполагам, че няма да си толкова глупав да се опиташ пак да ми правиш сечено. Вече на два пъти се мъчиш да ме надхитриш, веднъж с „Аврора“ и веднъж с Анна. Чак до толкова мога да броя.
— Много добре — повтори Ах Кю.
Манъринг му подаде разписката.
— С радост ще си тръгнеш от „Аврора“, не се и съмнявам. Не се тревожи за „Английска мечта“, находището е добро.
— Не изчерпано? — попита лукаво Ах Кю.
— Този път не е. Давам честната си дума. Добре ще ти е там. По-големите късчета самородно злато вече са събрани, разбира се, но има достатъчно прашец. Точно като за теб. Няма да забогатееш от работата там, Джони Кю, но кой от вас е забогатял?
Ах Кю кимна.
— Прибирай се в Кънери — заповяда накрая Манъринг и се върна в кафенето.
Венера в Риби
— Кой ни е дошъл на гости? — попита Лидия Уелс. — Свещеник?
Тя стоеше на прага, подсмихваше се и придърпваше от пръстите си ръкавицата, за да я свали — Анна и Девлин се взираха в нея онемели от ужас, сякаш бяха хванати в позорен акт на съвкупление, макар че уличницата беше до прозореца, все още притиснала длан към гърдите си, а Девлин седеше на канапето. Той скочи рязко и се изчерви до коренчетата на косата си.
— Боже мой — продължи Лидия Уелс и измъкна снежнобялата си ръчица, после пъхна ръкавицата под мишница, за да свали другата. — Какви агънца!
— Добро утро, госпожо Уелс — рече Девлин, най-сетне развързал езика си. — Казвам се Кауъл Девлин. Аз съм капеланът на новия затвор.
— Очарователно представяне — отбеляза вдовицата. — И какво правите в дома ми?
— Ами… водехме богословски спор. И пиехме чай.
— Май сте забравили чая.
— Още се запарва — обади се Анна.
— Добре — кимна Лидия Уелс, без да си прави труда да погледне чайника. — В такъв случай пристигам точно навреме! Анна, иди донеси още една чаша. Ще се присъединя към вас. Обичам богословските спорове.
Анна кимна, хвърли отчаян поглед към капелана и излезе с наведена глава.
— Госпожо Уелс — прошепна Девлин, когато стъпките на Анна заглъхнаха в коридора, — ще ми позволите ли да ви задам един навярно странен въпрос, докато сме сами?
Лидия Уелс се усмихна.
— Изкарвам си прехраната с отговори на странни въпроси, а и точно вие би трябвало да сте напълно наясно, че в никакъв случай не сме сами.
— Да, да — измърмори смутено той. — И все пак… Исках да ви питам, госпожица Уедърел може ли да чете?
Вдовицата вдигна вежди.
— Въпросът ви наистина е странен, макар и отговорът му да е съвсем близо до ума. Чудя се какво ви е накарало да го зададете.