Анна се върна с чашка и чинийка и ги сложи до другите на подноса.
— И какъв е отговорът? — попита тихо Девлин.
— Анна, днес ти ще си домакинята, налей чая — извика звънко Лидия Уелс. — Отче, седнете моля. Заповядайте. Колко е приятно да пиеш чай със свещеник! Човек се чувства тъй благовъзпитан. Да, може и за мен една бисквита, както и захар.
Капеланът я изчака да се настани и също седна.
— Отговорът, доколкото знам, е отрицателен — продължи вдовицата. — Но сега и аз бих искала да ви задам един необичаен въпрос. Когато Божи служител изрече неистина, това не е ли също лъжа?
Той се сепна.
— Не виждам уместността на въпроса.
— Не сте честен, отче. Аз ви отговорих, без да любопитствам защо ме питате, нима не заслужавам същата любезност?
— А какъв беше въпросът? — попита Анна, като местеше поглед от единия към другия, но не получи отговор.
— Не е ли също лъжа, питам — повтори госпожа Уелс, — когато е изречена от един Божи служител?
Девлин въздъхна.
— Би било голям грях, ако той използва положението си, за да причини някому зло. Ако неистината не е свързана с неговата служба, не би имало значение. Всички сме равни пред Бога.
— Аха — кимна вдовицата. — Благодаря. И така. Преди малко казахте, отче, че сте разговаряли по богословски въпроси. Бихте ли ме запознали с естеството на спора си?
Той се изчерви още повече. Отвори уста, ала от нея не излезе звук, свещеникът не си беше подготвил алиби.
Анна му се притече на помощ.
— Когато се свестих в затвора, отец Девлин беше до мен. Днес ми каза, че оттогава не е спирал да ме споменава в молитвите си.
— Значи сте разговаряли за молитви? — вдигна вежди Лидия Уелс.
Капеланът се беше посъвзел.
— Не само — отвърна той. — Обсъждахме и проявленията на височайша милост и неочакваните дарове.
— Изключително интересно — заяви вдовицата. — Нима имате навика, отче, да се отбивате при млади жени, когато техните попечители не са у дома, за да обсъждате насаме богословски въпроси?
Девлин се засегна от обвинението.
— Трудно може да се приеме, че вие сте попечителка на госпожица Уедърел — възрази той. — Тя е живяла тук сама месеци, преди да пристигнете в Хокитика, каква е тази внезапна нужда от попечител?
— Твърде голяма, струва ми се, предвид степента, в която с госпожица Уедърел е било злоупотребявано в този град.
— Използваното от вас минало време ме озадачава, госпожо Уелс. Да не би да намеквате, че с нея вече не се злоупотребява?
Лидия Уелс застина.
— Явно вие не се радвате — рече тя студено, — че днес тази млада жена не продава тялото си, не се излага на неописуеми опасности и не погубва плътта и душата си с отвратителния опиат. Явно ви се иска тя да се върне към предишния си живот.
— Не ми пробутвайте това „явно“! — избухна Девлин. — Евтин похват, чиста грубиянщина! Аз не търпя грубияните, не ги търпя!
— Обвиненията ви ме озадачават. Къде видяхте грубиянщина?
— Момичето е лишено от всякакви свободи, за бога! Било е доведено тук против волята си и вие сте ѝ стъпили на врата!
— Анна — рече Лидия Уелс, без да отмества поглед от капелана, — против волята си ли дойде в „Скитническа слука“?
— Не, госпожо.
— Защо се премести тук?
— Защото вие ми предложихте и аз приех.
— Какво ти предложих?
— Предложихте да платите дълга ми към господин Клинч и казахте, че мога да дойда да живея с вас като ваша компаньонка, стига да ви помагам.
— И спазих ли уговорката?
— Да — промълви нещастно Анна.
— Благодаря — рече вдовицата. Не отместваше очи от Девлин, не беше посегнала и към чая си. — Що се отнася до „стъпването на врата“, чудно ми е, че възразявате срещу един добродетелен и скромен живот, а адвокатствате на, как ги нарекохте, на „свободите“? И какви точно са тези свободи? Свободата да излиза с мъже, които до неотдавна са я позорели и са се възползвали от нея? Свободата да се опива до безсъзнание в пушалнята на един китаец?
Девлин не устоя на изкушението и контраатакува.
— А защо сте ѝ го предложили, госпожо Уелс? Защо сте предложили да платите дълга на госпожица Уедърел?
— От загриженост за нея, естествено.
— Дрън-дрън-ярина!
— Извинете, но аз съм изключително загрижена за доброто на Анна.
— Погледнете я! Тя се е стопила наполовина, не можете да го отречете. Умира от глад. Ще я уморите от глад!
— Анна! — Лидия Уелс произнесе името рязко, недоволно. — Моря ли те от глад?