— Не.
— Смяташ ли, че гладуваш?
— Не — повтори Анна.
— Спестете ми театъра — обади се Девлин ядосано. — Не давате и пет пари за момичето. Загрижена сте за него, колкото и за всички останали, а доколкото съм чувал за вас, това ще рече, че не давате и пет пари.
— Още едно тежко обвинение — рече Лидия Уелс. — И то от капелана на затвора! Навярно трябва да се опитам да изчистя името си. Анна, кажи на отеца какво направи в Дънидин.
Възцари се мълчание. Девлин неуверено стрелна с поглед Анна.
— Хайде, кажи му — настоя вдовицата.
— Бях змията в пазвата ви — измърмори Анна.
— И какво точно означава това? Хайде, признай си какво точно направи.
— Легнах със съпруга ви.
— Да — кимна Лидия Уелс. — Прелъсти мъжа ми, господин Уелс. А сега кажи на отеца какво направих аз в отплата.
— Изпратихте ме да си вървя. И аз заминах за Хокитика.
— В какво състояние?
— Носех дете.
— И чие беше детето?
— На съпруга ви — прошепна Анна. — На Кросби.
Девлин не вярваше на ушите си.
— Изпратих те в Хокитика — кимна вдовицата. — И все още ли твърдя, че съм постъпила правилно?
— Не — отвърна Анна. — Сега съжалявате за стореното. Помолихте ме да ви простя.
— Сигурна ли си? — възкликна с престорена изненада госпожа Уелс. — Според отеца аз не давам и пет пари за добруването на другите, какво остава за теб, дето си съблазнила съпруга ми! Съвсем сигурна ли си, че изобщо съм способна да те помоля за прошка?
— Достатъчно! — вдигна ръка Девлин. — Престанете.
— Вярно е — обади се Анна. — Тя наистина ме помоли за прошка.
— Стига!
— След като хвърлихте сянка върху доброто ми име — рече вдовицата и посегна най-сетне към чашата, — ще ми кажете ли, без да се опитвате да ме заблуждавате и този път, какво правите в дома ми?
— Донесох лично известие за госпожица Уедърел — отговори той.
Лидия Уелс се обърна към Анна.
— И какво е то?
— Не сте длъжна да ѝ казвате — извика Девлин. — Освен ако не искате. Не сте длъжна да ѝ отговаряте.
— Анна — заплашително повиши тон Лидия Уелс, — какво е това съобщение?
— Отецът ми показа документ, според който половината от намереното в дома на Кросби злато ми принадлежи.
— Така — рече вдовицата и макар този път гласът ѝ да прозвуча спокойно, на капелана му се стори, че е доловил в очите ѝ тревожни искрици. — И на кого принадлежи другата половина?
— На господин Емъри Стейнс.
— Къде е този документ?
— Скрих го.
— Иди и го донеси! — заповяда Лидия Уелс.
— Недей! — обади се Девлин.
— Няма — заяви Анна, без да посяга към скрития в пазвата си лист.
— Може поне да проявите добро възпитание и да ми кажете цялата истина — рече Лидия.
— Боя се, че не можем да го направим — отвърна Девлин. — Информацията е свързана с престъпление, чието разследване още не е приключило. Става дума за изнудване срещу господин Алистър Лодърбак.
— Моля?
— Какво? — възкликна изненадано Анна.
— Опасявам се, че нищо повече не мога да разкрия — отговори той и със задоволство отбеляза колко е пребледняла вдовицата. — Госпожице Уедърел, ако желаете да отидете още сега в съда, с радост ще ви придружа.
— Наистина ли?
— Да.
— И какво точно ще търсите в съда? — попита Лидия Уелс.
— Ще поискам съвет от адвокат — отвърна Анна. — Каквото е моето гражданско право.
Вдовицата впи непроницаем поглед в нея.
— Смятам, че това е твърде лош начин да се отплатиш за добрината ми — каза тя тихо.
Анна се приближи към Девлин и го хвана под ръка.
— Госпожо Уелс — рече тя, — за друго имам да ви се отплащам, не за добрината ви.
Юпитер в Козирог
Сградата, в която се помещаваше Мировият съд на Хокитика, беше издокарана пищно, макар и с подръчни средства, с оглед да внушава нужната тържественост и официалност. Залата беше опасана с въжета като кошара за стригане на овце. Служителите седяха на бюра, които ги предпазваха от блъсканицата на просителите: при гледането на делата редиците бюра образуваха барикада между съдията и зрителите, които стояха прави. Съдийското кресло, което в момента беше празно, всъщност беше обикновен капитански стол, поставен на подиум, но пък беше покрито с овча кожа, за да му се придаде по-достолепен вид. До него беше сложено голямо знаме, закачено на твърде нисък прът, тъй че долният край на плата щеше да мете мръсния под, ако някоя изобретателна душа не беше измислила да закрепи пръта върху празна каса от вино, тази подробност обаче, вместо да възвисява националния флаг, по-скоро го принизяваше.