Тази сутрин в съда беше доста оживено. Искът на госпожа Уелс за обявяване на продажбата на имуществото на Кросби Уелс за нищожна най-сетне беше одобрен, което означаваше, че наследството, държано до този момент под запор в Запасна банка, беше прехвърлено в сметките на съда. За разлика от продажбата комисионата от четиристотин лири на Харалд Нилсен не беше анулирана и причините за това бяха две, първо, защото тя представляваше законно плащане за предоставена услуга и второ, защото след това беше дарена изцяло за строежа на новия затвор на Гледка. Би било неподобаващо, беше заявил съдията, да се изиска връщането на дарение, особено когато то е направено с милосърдно и великодушно сърце, той дори поздрави отсъстващия Нилсен за щедростта му.
Тепърва трябвало да се опишат още куп други разходи, свързани най-вече с безплодните усилия да се издири актът за раждане на покойния господин Уелс. Те също щели да бъдат удържани от наследството, което без данъка и таксите и след нанасянето на тези корекции щяло да възлезе на малко повече от три хиляди и петстотин лири. Сумата щяла да бъде платена на госпожа Уелс — в брой или в злато, както си избере — веднага щом Запасна банка вдигне запора. Накрая съдията попита вдовицата дали желае да добави нещо. Тя отклони поканата, но пък на излизане от съда се усмихна широко на Обер Гаскоан и той видя, че очите ѝ блестят.
— Ей, Гаскоан!
Секретарят на съда, който се беше унесъл в мисли, се сепна.
— Да?
На прага стоеше колегата му Бърк с дебел плик в ръка.
— Джими Шоу спомена, че проявяваш интерес към морското застраховане.
— Така е.
— Нещо против да поемеш една задача? Пристигна току-що.
Гаскоан изгледа намръщено плика.
— За какво точно става дума?
— Писмо от Джон Хинчър Гарити. Във връзка с един от разбилите се в плитчините кораби. „На добър час“.
Французинът протегна ръка.
— Ще го погледна.
— Благодаря.
Пликът беше с марка от Уелингтън и вече беше отворен. Гаскоан изсипа на бюрото съдържанието. Най-отгоре имаше кратко писмо от Джон Хинчър Гарити, член на парламента от окръг Хийткоут в Кентърбъри. Политикът упълномощаваше служител на съда в Хокитика да изтегли от негово име определена сума от сметките на сдружение „Гарити Груп“ в Новозеландска банка. Освен това изразяваше убеждение, че приложените документи внасят достатъчно яснота, и благодареше предварително за усилието. Гаскоан остави писмото настрани и взе следващия лист. Оказа се също писмо, само че изпратено до „Гарити Груп“.
Хокитика, 25 февруари 1866 година
Господа,
Пиша ви, за да ви уведомя с прискърбие за корабокрушението на платнохода „На добър час“ — чийто капитан бях — в плитчините на Хокитика. Собственикът на кораба, господин Кросби Ф. Уелс, почина неотдавна и аз уреждам от негово име разчистването на останките. Разбрах, че при покупката на „На добър час“ господин Кросби Ф. Уелс е наследил съществуващите полици от предишния собственик А. Лодърбак, член на „Гарити Груп“, и следователно „На добър час“ разполага с полица за закрила и обезщетение в горепосоченото дружество. Бих искал да изтегля внесените от господин Лодърбак суми, за да се погрижа за изваждането на корпуса на сушата. Прилагам документи за всички направени разходи, договора за продажба, разписки, цени и т.н.
Ваш
Гаскоан смръщи чело. Какво целеше Карвър? Кросби Уелс със сигурност не беше собственик на „На добър час“, самият Карвър беше купил кораба под името Уелс. Секретарят на съда разрови останалите документи, които очевидно бяха изпратени от капитана като доказателство за основателността на иска му. Мярна писмо от капитана на пристанището, отчет за всички направени разходи, всевъзможни разписки и свидетелства, докато накрая, в дъното на купчинката, намери екземпляр — навярно екземпляра на Карвър — от договора за продажба на „На добър час“. Извади го и внимателно се вгледа в подписа. Договорът беше подписан от Франсис Уелс! Какви ги вършеше Карвър? Само че, като се вгледа още веднъж, Гаскоан забеляза, че голямата завъртулка преди Ф-то може да се приеме за К… Да! Имаше дори и точица, все едно капнало мастило, между К-то и Ф-то. Колкото повече се взираше, толкова по-ясна му ставаше двусмислеността на подписа, Карвър нарочно беше избрал това име. Той поклати глава и неволно се засмя на глас.