— Боя се, че доказателствата няма да ви подкрепят.
— Нима?
— Няма законови основания да се съмняваме в този подпис — заяви секретарят на съда, заглаждайки отново плика, — тъй като след смъртта на господин Кросби Уелс не са останали никакви документи, били те официални, или не, които да послужат като доказателство за почерка му.
Лодърбак отвори уста и понечи да каже нещо, но после я затвори и поклати глава.
— Това е машинация — повтори той. — Чиста проба машинация!
— Защо смятате, че господин Карвър е решил да ви се представи под чуждо име?
Отговорът на политика беше изненадващ.
— Поразрових се за Карвър — рече той. — Баща му е бил влиятелна фигура в една от британските търговски компании, „Дент и Сие“. Може и да сте го чували — Уилям Рочфорт Карвър. Не сте ли? Както и да е, няма значение. Някъде в началото на петдесетте той дал на сина си кораб — „Палмерстън“ — и Карвър подхванал търговия с китайски стоки от Кантон под флага на „Дент и Сие“. Той е бил много млад тогава. И това, че е станал капитан на кораб толкова млад, му е замаяло главата. Както и да е, ето какво открих. През пролетта на 1854 година „Палмерстън“ бил спрян за проверка на излизане от пристанището в Сидни — съвсем обикновена, рутинна проверка — и се оказало, че Карвър е вътре с двата крака. Незаконен трафик, недекларирани стоки и още куп нарушения. Незначителни, взети сами по себе си, всеки съдия би си затворил очите, но обвиненията били внесени заедно в съда и събрани накуп, нямало как да не му донесат присъда. Дали му десет години в Кокату, десет години каторга! Страшен позор. Бащата обезумял. Прибрал си кораба, лишил сина си от наследство и накрая за капак го разнесъл по всички пристанища и корабостроителници в Южния Пасифик. Когато Франсис Карвър излязъл от затвора, му се носела славата на капитан Кид, поне в морските кръгове. Никой собственик на кораб не би склонил да го наеме и никой екипаж не би се съгласил да плава под негово ръководство.
— И затова той си е измислил друго име, така ли?
— Точно така — кимна Лодърбак.
— Интересното е, че се е представил с чуждо име само пред вас — отбеляза нехайно Гаскоан. — Не е използвал името Уелс в други случаи освен при покупката на кораба. На мен например ми се представи като Франсис Карвър.
Политикът го изгледа мрачно.
— Четете вестници — рече той. — Не ме карайте да повтарям. Вече се извиних публично, няма да го правя отново.
Французинът наклони глава.
— Аха! Карвър е употребил името Франсис Уелс, за да се възползва от отношенията ви с госпожа Уелс.
— Да. Заяви, че е брат на Кросби. Каза ми, че иска възмездие от името на Кросби, задето съм опозорил съпругата му. Такава беше тактиката му да ми извие ръцете и тя свърши работа.
— Разбирам — кимна Гаскоан, питаше се защо преди два месеца Лодърбак не е обяснил толкова просто нещата на Томас Балфор.
— Вижте, ще бъда напълно откровен с вас, господин Гаскоан. Законът е на моя страна. Всички знаят за разправията на Карвър с баща му. Имал е предостатъчно основания да избере чуждо име. Бих могъл да призова и баща му да свидетелства, ако се наложи. И това хич няма да му хареса.
— Да, предполагам, че няма да му хареса.
— Да — извика Лодърбак, — ни най-малко!
Избликът му подразни Гаскоан.
— Е, желая ви успех, господин Лодърбак, в опита ви да изправите господин Карвър пред правосъдието.
— Спестете си любезностите — сопна се политикът. — Говорете ясно.
— Както желаете. — Секретарят на съда сви рамене. — Не е нужно да ви обяснявам, че наличието на основания не е доказателство за престъпление. Човек не може да бъде осъден само въз основа на това, че е имал основания да извърши дадено престъпление.
Лодърбак се наежи.
— Нима се съмнявате в думата ми?
— Ни най-малко.
— Смятате, че доказателствата ми са неубедителни. Че няма на какво да се опра.
— Да. Смятам, че ще бъде неразумно да отправяте този въпрос към съда — рече Гаскоан. — Простете, че говоря тъй откровено. Съчувствам ви за неприятностите, разбира се.
Всъщност не изпитваше и капчица съчувствие към Алистър Лодърбак. Пазеше това чувство за хора в по-непривилегировано положение и макар да виждаше, че Лодърбак заслужава да бъде съжаляван за случилото се, смяташе богатството и известността на политика за предостатъчна утеха за несгодите, пред които е изправен в момента. Всъщност понасянето на известна несправедливост можеше да му се отрази добре, можеше да го направи по-добър политик. Поне така мислеше Гаскоан, който по собствена преценка имаше уклон да разсъждава като всевластен самодържец.