Само че пристигането на Алистър Лодърбак в Хокитика не беше съпроводено от фанфарите, които политикът си беше представял, когато оповести плановете си в писмото до Балфор. Походът през Алпите наистина прикова вниманието на златотърсачите по крайбрежието и името му се появи по всички местни вестници и вестничета, само че по съвсем други причини.
Историята, записана от дежурния в полицейския участък и публикувана на сутринта в „Уест Коуст Таймс“, беше следната. На два часа път от целта Лодърбак и придружаващите го помощници минали покрай дома на един саможивец. Не били почивали отдавна и вече се свечерявало, затова спрели да помолят стопанина за кана вода и топла храна. Почукали на вратата на къщата, но не получили отговор, макар запалената лампа и излизащият от комина дим да показвали, че вътре има някой. Не било заключено и Лодърбак влязъл. Открил собственика мъртъв, обронил глава на кухненската маса, току-що бил предал богу дух, заявил после политикът в показанията си, тъй като чайникът на огъня още врял и водата не се била изпарила. Очевидно саможивецът бил умрял от препиване. Пръстите му още стискали почти празна бутилка, а в стаята се усещала силна миризма на алкохол. Лодърбак признал, че преди да продължат пътуването, тримата се подкрепили с чай и питки, изпечени на огъня в дома на саможивеца. Престоят им бил кратък, нямало и половин час, заради присъствието на мъртвеца, който по Божията милост седял с отпусната върху ръцете си глава и със затворени очи.
В покрайнините на Хокитика групата им се беше забавила още повече. Щом навлязоха в града, те се натъкнаха на мокра до кости и изгубила свяст жена, просната насред широкия път. Изглеждаше ни жива, ни умряла. Лодърбак предположи, че тя е под въздействието на някакъв опиат, но не успя да изтръгне от нея никакъв отговор освен тих стон. Той изпрати помощниците си да намерят дежурния в полицейския участък, вдигна тялото ѝ от калта и докато ги чакаше да се върнат; си помисли, че предизборната му кампания започва твърде злокобно. Първите трима, с които щеше да се запознае в града, бяха приставът, съдията и издателят на „Уест Коуст Таймс“.
През двете седмици след злощастното му пристигане Хокитика не обърна кой знае какво внимание на приближаващите избори, явно кандидатите изобщо не можеха да се състезават със смъртта на един саможивец и съдбата на една уличница (приставът веднага беше осведомил Лодърбак за занаята на намерената от него жена). В „Уест Коуст Таймс“ се споменаваше съвсем накратко как Лодърбак е прекосил планините, а цели две колонки бяха отделени на мъртвия Кросби Уелс. Това обаче не обезпокои политика. Той очакваше изборите със същата спокойна самоувереност, с каквато посрещаше Божите стихии и отплатата, получена за всяко начинание. Беше решен да спечели, затова и щеше да спечели.
Сутринта в деня на пристигането на Уолтър Муди в Хокитика — сутринта, от която подемаме разказа на Балфор — превозвачът седеше със стария си познат в салона на „Палас“ на „Гуляйджийска“ и двамата обсъждаха предимствата и недостатъците на различните такелажи. Лодърбак беше облечен с вълнен костюм в светлобежов цвят, който не понасяше добре влагата. Раменете му още бяха влажни от дъжда и това му придаваше вид, все едно е с еполети, реверите също бяха потъмнели и по тях се бяха появили валма мъхчета. Но Лодърбак не беше от хората, при които недостатъците на дрехите могат да намалят внушението на осанката, всъщност беше точно обратното: заради влажния костюм той изглеждаше още по-добре. Ръцете му бяха измити с истински сапун, косата му беше напомадена, кожените му гамаши блестяха като лъснат месинг, в бутониерата си той беше пъхнал някакво тукашно клонче с блед кичест цвят, чието име Балфор не знаеше. Пътуването през Южните Алпи беше оставило по бузите му отпечатък от здравословна руменина. С две думи казано, той беше в превъзходна форма.
Балфор се взираше в приятеля си, седнал от другата страна на масата, и слушаше с половин ухо как политикът разгорещено реди доводи в защита на тежките бойни кораби, като използва длани за илюстрация на гротмачтата и бизана, а солницата — за кърмата. В обичайни обстоятелства този спор би въвлякъл и превозвача, само че сега изражението му беше по-скоро отнесено и притеснено. Той почукваше с чашата по масата, въртеше се насам-натам и току посягаше да се почеше по носа. Предчувстваше, че покрай тази тема накрая разговорът им ще стигне до „Достойнство“ и до товара, който корабът трябваше да достави.