— Ще почакам съдията — обяви Лодърбак. — Той ще прояви здрав разум.
Секретарят на съда прибра плика в джоба си, при цигарите.
— Разбрах, че Карвър се опитва да изтегли определена сума от вашата полица за закрила и обезщетение, за да покрие разходите си за изваждането на кораба, претърпял корабокрушение.
— Точно така.
— И вие искате да му попречите.
— И това е така.
— На какво основание?
Лодърбак почервеня като домат.
— На какво основание ли? Той ме изигра, господин Гаскоан! Замислил го е от самото начало! Трябва да сте пълен глупак, за да смятате, че ще си мълча. Това ли ми казвате? Да обърна другата буза?
— Господин Лодърбак, не бих се осмелил да ви давам какъвто и да е било съвет. Само изтъквам, че няма никакво нарушение на закона. В писмото си до господин Гарити капитан Карвър ясно заявява, че действа от името на господин Уелс, който, както знаете, е мъртъв. По всичко изглежда, че Карвър просто постъпва благородно и урежда нещата като представител на починалия собственик. Не виждам да разполагате с доказателство за противното.
— Но това не е вярно! — избухна Лодърбак. — Кросби Уелс не е купувал кораба! Франсис Карвър подписа проклетия договор под чуждо име! Става дума за измама!
— Боя се, че ще ви е много трудно да го докажете.
— Защо?
— Защото, както вече споменах, няма запазени доказателства за истинския подпис на Кросби Уелс — отвърна Гаскоан. — В дома му не са открити никакви книжа, а актът за раждане и документът му за право на добив на злато са изчезнали.
Политикът отвори уста да отговори, но отново се разколеба в последния миг.
— А! — възкликна изведнъж Гаскоан. — Хрумна ми нещо.
— Какво?
— Брачното свидетелство. Там би трябвало да има негов подпис, нали?
— О, да — съгласи се Лодърбак.
— Не — разколеба се французинът, — няма да е достатъчно. За да се докаже подправяне, ще са нужни поне няколко образеца на подписа му.
— Колко точно? — попита Лодърбак.
Гаскоан вдигна рамене.
— Не познавам закона — рече той, — но предполагам, че са нужни поне няколко, за да се видят разликите спрямо подправения.
— Поне няколко — повтори Лодърбак.
— Е — надигна се Гаскоан, — надявам се да намерите нещо, господин Лодърбак, но се опасявам, че междувременно съм длъжен да изпълня указанията на господин Гарити и да отнеса книжата в банката.
Щом излязоха от „Скитническа слука“, капеланът не тръгна с Анна Уедърел право към съда. Вместо това я заведе в „Главата на Гарити“ и поръча порция рибен пай — целогодишния обеден специалитет на заведението — и чаша лимонада. Настани Анна, сложи чинията пред нея и тя започна да се храни мълчаливо и покорно. Когато Анна приключи, Девлин побутна към нея подсладената лимонада и попита:
— Къде е господин Стейнс?
Въпросът му като че ли не я изненада. Тя взе чашата, отпи, потръпна от сладостта и после впи поглед в него.
— Във вътрешността — каза накрая. — Някъде във вътрешността. Не знам точно къде.
— На север или на юг оттук?
— Не зная.
— Против волята му ли го държат там?
— Не зная.
— Знаете — възрази той.
— Не зная. Не съм го виждала от януари и нямам представа защо изчезна така. Но съм сигурна, че е жив и е някъде във вътрешността.
— Заради съобщенията, които получавате. В главата си.
— „Съобщения“ не е точната дума — отвърна Анна. — Не се изразих правилно. По-скоро е… усещане. Все едно се опитвате да си припомните сън, спомняте си какво е било, какво сте почувствали, но без никакви подробности, без да сте сигурен в нищо. И колкото повече се напъвате да си спомните, толкова по-мъгляво става.
Девлин я слушаше намръщено.
— Значи става дума за „усещания“, така ли?
— Да.
— Усещате, че господин Стейнс е жив и е някъде във вътрешността?
— Да — повтори Анна. — Нищо повече не мога да ви кажа. Знам, че мястото е влажно. С гъста растителност. Близо до вода, но не на брега на океана. Водата тече бързо. Над камъни… Виждате ли, помъча ли се да го опиша с думи, усещането изчезва.
— Доста съмнително ми звучи това, скъпа.
— Но е истина, сигурна съм. Както човек е сигурен, че е сънувал, знае, че е сънувал, но не може да си припомни какво точно.
— И откога ги имате тези „усещания“? Тези сънища?
— Откакто спрях да се продавам на улицата — отвърна Анна. — Откакто изгубих съзнание и ме прибраха в затвора.
— Откакто Стейнс го няма, с други думи.