— От четиринайсети януари. Това е точната дата.
— И винаги ли е едно и също? Вода, растителност? Винаги ли се повтаря един и същи сън?
— Не.
Тя не обясни нищо повече и Девлин попита:
— Какво друго?
— Ами — измънка Анна смутено, — просто усещания. Откъслечни образи. Впечатления.
— Какви впечатления?
Тя отклони поглед.
— За мен.
— Опасявам се, че не ви разбирам.
Анна обърна ръка.
— Какво си мисли за мен. За какво мечтае, когато си ме представя.
— Виждате себе си, но през неговите очи.
— Да, точно така.
— Тоест да разбирам, че господин Стейнс ви цени много?
— Той ме обича — отвърна тя и после повтори: — Обича ме.
Девлин я гледаше недоверчиво.
— Разбирам — рече. — Показал ли е досега по някакъв начин любовта си?
— Не. Няма нужда. Аз го знам.
— Често ли изпитвате тези усещания?
— Много често. Той мисли за мен през цялото време.
Капеланът кимна. Най-сетне мътилката се избистряше и с идването на яснотата сърцето му помръкна.
— А вие обичате ли господин Стейнс, госпожице Уедърел?
— Говорихме за това — рече тя. — Нощта, в която той изчезна. Приказвахме си и аз подхвърлих нещо за несподелената любов. Той стана много сериозен, прекъсна ме и каза, че несподелена любов няма, тя не е любов. Любовта се дава доброволно и се приема доброволно, така че мъжът и жената, щом се съединят, стават две половини на едно цяло.
— Трогателна представа — отбеляза Девлин.
Думите му като че ли ѝ допаднаха.
— Да — кимна тя.
— Но все пак не е признал, че ви обича.
— Не ми се е клел, казах ви вече.
— Нито пък вие.
— Не ми се удаде случай. Същата нощ той изчезна.
Кауъл Девлин въздъхна. Да, най-сетне разбираше Анна Уедърел, ала това не му носеше радост. Той познаваше много жени с оскъдни средства и никакви надежди за бъдещето, чието единствено спасение от злощастната клетка на бедността и тъгата беше полетът на въображението. В техните измислици винаги имаше някакво вълшебство — ангелско покровителство, покана за рая — и историята на Анна, колкото и да беше трогателна, носеше същите белези на невъзможното. Случаят беше болезнено ясен. Най-заможният млад мъж сред познатите ѝ я обича с тъй дълбока и чиста любов, че разликите между тях губят всякакво значение. Увереността, че той не е мъртъв, а изчезнал. Само тя може да долови неговите „съобщения“, които доказват колко силна е любовта му. Това беше измислица. Фантазия. Младият мъж явно беше мъртъв.
— Иска ви се господин Стейнс да ви обича, нали, госпожице Уедърел?
Въпросът му май я засегна.
— Той наистина ме обича! — извика тя.
— Друго ви питах.
Анна присви очи.
— Всеки иска да бъде обичан.
— Вярно е — кимна тъжно Девлин. — Всички искаме да бъдем обичани и се нуждаем от обич. Без любов не можем да бъдем истински.
— И господин Стейнс е на същото мнение.
— Така ли?
— Да — кимна тя. — Точно така би се изразил и той.
— Вашият господин Стейнс явно е голям философ, госпожице Уедърел.
— Ха, отче — усмихна се Анна, — май току-що сам си направихте комплимент!
Замълчаха. Анна отпи отново от подсладената лимонада, Девлин замислено плъзна поглед из салона. После тя вдигна ръка към пазвата си, където беше скрила подправения акт за дарение.
Капеланът я погледна строго.
— Все още имате време да размислите.
— Искам да чуя мнение от адвокат.
— Не ви ли стига моето мнение на свещеник?
— Вашето мнение? „Блажени са кротките.“
Анна веднага съжали за дързостта си, по шията и лицето ѝ се разля буйна червенина и тя извърна глава. Изведнъж Девлин вече не искаше да има нищо общо с нея. Отблъсна стола от масата и сложи ръце на коленете си.
— Ще ви придружа до съда, но няма да вляза с вас — рече той. — Не е моя грижа какво ще правите оттам насетне с документа. Но знайте, че няма да излъжа, за да ви защитя. И със сигурност няма да изрека лъжа в съда, ако ме призоват. Ако някой ме попита, няма да се поколебая да разкрия истината, че вие собственоръчно сте подправили подписа на документа.
— Добре — отвърна Анна и се надигна. — Благодаря ви за пая. И за лимонадата. Както и за всичко, което казахте на госпожа Уелс.
Девлин също стана.
— За това не е нужно да ми благодарите. Боя се, че позволих на гнева да надделее над разума. Не бях на себе си.
— Бяхте прекрасен — рече Анна, сетне пристъпи към него, хвана го за раменете и го целуна мило по бузата.
Когато Анна отиде в съда, Обер Гаскоан вече се беше запътил към Запасна банка с плика от Джон Хинчър Гарити във вътрешния джоб на сакото, Алистър Лодърбак също си беше тръгнал отдавна. Посрещна я румен адвокат на име Фелоус, когото тя не познаваше. Той я насочи към ниша в дъното на залата и там се настаниха един срещу друг на обикновена маса. Анна безмълвно му подаде обгорения документ. Адвокатът го сложи на масата, като го подравни тъй, че да е успореден на краищата ѝ, заслони очи да не вижда нищо друго с периферното си зрение и го прочете.