— Откъде го взехте? — попита след това.
— Пристигна анонимно — отвърна Анна.
— Кога?
— Тази сутрин.
— Как?
— Някой го е пъхнал под вратата — излъга тя. — Докато госпожа Уелс беше тук, в съда.
— Да, за да разбере, че най-сетне искът ѝ е удовлетворен — подхвърли недоверчиво Фелоус. После отново насочи вниманието си към документа. — Кросби Уелс… А Стейнс е онзи, дето е изчезнал… Госпожица Уедърел сте вие. Странно… Някаква идея кой го е пъхнал под вратата?
— Не.
— А обяснение защо го е направил?
— Не — повтори Анна. — Предполагам, че някой е искал да ми помогне.
— Сещате ли се кой може да е този някой? Някакви предположения?
— Не. Интересува ме дали документът е валиден.
— Изглежда редовен — отвърна адвокатът, взрян в обгорения лист. — Но не е, като да е чек на ваше име, нали? Особено при така стеклите се обстоятелства. Вече са минали повече от два месеца от изчезването на господин Стейнс…
— Не разбирам.
— Ами дори и документът да е редовен, нашият добър приятел господин Стейнс вече не разполага с две хиляди лири. Цялото му имущество е иззето. Решението излезе в петък. Ако извади късмет, може и да събере няколкостотин лири от това, което му е останало.
— Но все пак документът е в сила, нали?
Той поклати глава.
— Това, което се опитвам да ви обясня, скъпа, е, че господин Стейнс не може да ви даде две хиляди лири, освен ако по някакво чудо не се появи жив и здрав с цяло съкровище в джоба. Находищата му са иззети и са изкупени от други.
— Но документът е в сила — повтори Анна. — Всичко е ясно.
Господин Фелоус се усмихна.
— Боя се, че законът не работи точно така. Представете си, че сега ви напиша чек за един милион лири. Това не означава, че ще разполагате с тези пари, щом джобовете ми са празни и нямам гарант, нали така? Парите все трябва да дойдат отнякъде, а ако няма откъде… Това е положението, каквито и претенции да има човек.
— Но господин Стейнс има две хиляди лири — възрази тя.
— Ако е така, положението е съвсем различно.
— Така е, уверявам ви. Господин Стейнс има две хиляди лири.
— Откъде?
— Златото, намерено в дома на Кросби Уелс, е негово.
Фелоус замълча. Изгледа я изпитателно и после със съвсем друг тон попита:
— Можете ли да го докажете?
Анна повтори това, което беше научила сутринта от Девлин: златото е било претопено на кюлчета, подпечатани така, че да указват произхода му.
— И кое е находището?
— Не помня името — отвърна Анна.
— Откъде получихте тези сведения?
Тя се поколеба.
— Предпочитам да запазя източника в тайна.
Адвокатът изглеждаше заинтригуван.
— Може да проверим дали е вярно. Златото е част от имуществото на Уелс, така че трябва да е било описано. Чудно, че не се е чуло за това досега. Сигурно някой в банката нарочно си е замълчал.
— Ако е вярно — попита Анна, — това означава, че златото е мое, нали така? Две хиляди лири от него принадлежат на мен. Защото така се казва в този документ.
— Госпожице Уедърел — рече Фелоус, — такава сума не сменя лесно притежателя си. Боя се, че не е толкова просто, като да напишеш чек. Но в същото време бих допълнил, че имате късмет, че дойдохте при мен точно днес. Искът на госпожа Уелс току-що беше одобрен и в момента тече процедурата за изплащане на наследството. Аз обаче мога да наложа запор на парите, докато измислим какво да предприемем по-нататък.
— Добре — кимна тя, — ще го направите ли?
— Ако се съгласите да ме наемете за свой адвокат, ще направя каквото мога — отвърна той. — Таксата ми е две лири на седмица, разходите са отделно. Заплаща се предварително, разбира се.
Тя поклати глава.
— Не мога да ви платя сега. Нямам никакви пари.
— Може да вземете назаем — предложи Фелоус, като отмести поглед. — Боя се, че съм изключително стриктен по отношение на финансовата страна, не приемам обещания и не допускам изключения. Не е лично отношение, върви си със занаята.
— Не мога да ви платя сега — повтори Анна, — но ако се съгласите, ще ви платя тройно, когато получа парите.