— Господин Стейнс? — прошепна той.
Младежът отвори очи.
— Да. Какво?
— Господин Стейнс?
— Да, аз съм — потвърди младият мъж с ясен и силен глас. Вдигна глава. — Извинявайте, извинявайте. В земите на маорите ли съм?
— Не — отвърна Тафарей. — Откога сте тук?
— Тази земя не е ли на маорите?
— Не.
— Трябва да стигна до земите на маорите — измърмори младежът и се надигна, притиснал лявата си ръка към гърдите.
— Защо? — попита Тафарей.
— Скрих нещо. Под едно дърво. Но сега дърветата ми изглеждат еднакви и май съвсем се обърках. Слава богу, че се появихте вие, много съм ви благодарен.
— Вие изчезнахте.
— От три дни, ако се не лъжа — отвърна Стейнс и отново се отпусна на пода. — Поне така смятам, че са минали три дни. Напоследък дните ми се сливат, не мога да се ориентирам. Човек губи представа за времето, когато е сам. Бихте ли хвърлили едно око на това, моля?
Той разтвори ризата си и маорът сепнато осъзна, че тъмната коричка на вратовръзката не е кал, а засъхнала кръв. Точно над ключицата имаше рана и въпреки разстоянието от почти метър Тафарей видя, че тя е твърде дълбока и гноясала. В средата беше черна, а отстрани плътта се червенееше като слънчево сияние. Черните петънца от обгорено по белите гърди подсказваха, че раната е от огнестрелно оръжие. Явно някой беше прострелял Емъри Стейнс от съвсем близко разстояние.
— Трябва ви лекарство — рече маорът.
— Точно така. Абсолютно сте прав. Ще ми донесете ли? Страшно ще съм ви задължен. Боя се обаче, че не знам името ви.
— Името ми е Теру Тафарей.
— Вие сте маор! — възкликна Стейнс и премига, все едно го виждаше за първи път. Погледът му бавно се проясни. — При маврите ли съм?
Тафарей посочи на изток.
— Земята на маорите е натам.
— Натам ли? — Младежът се завъртя в указаната посока. — А вие какво правите тук, щом земята ви е там?
— Това е домът на мой приятел. На Кросби Уелс.
— Кросби, Кросби… — Стейнс затвори очи. — Горкият, как са го изиграли. Но как пие, боже мой! Смуче като смок. А той къде е? Злато ли е отишъл да търси?
— Той умря.
— О, съжалявам. Какъв тежък удар! А вие сте били негов приятел, сигурно много добър приятел! И Анна… Приемете съболезнованията ми, уважаеми… Пак забравих името ви.
— Теру.
— Да, така беше. Така беше… — Той замря за миг от изтощение, сетне попита настойчиво: — Нали няма да имате нищо против да ме заведете там, приятелю? Нали?
— Къде?
— При маорите — отвърна Стейнс. — Закопах немалко злато в земята на маорите и ако ми помогнете, с радост ще ви дам част от него. Колкото поискате. Помня мястото съвсем точно, имаше голямо дърво. И златото е точно под дървото.
Клепачите му трепнаха, той изгледа Тафарей с умоляващ замъглен поглед.
— Къде бяхте толкова време, господин Стейнс?
— Търсех съкровището си. Знам, че е в земята на маорите… Само че как да позная къде започва тя? Няма ограда да я бележи. Всички казват, че тук човек не може да се загуби, тъй като от едната страна са планините, а от другата — океанът… Но аз май се изгубих, Теру. Теру беше, нали? Да, да… Изгубих се.
Тафарей коленичи до него. Отблизо раната изглеждаше още по-страшна. В средата на чернотата имаше дебела коричка, над която беше избила мазна жълта гной. Той посегна да пипне лицето му.
— Тресе ви — рече маорът. — Раната е сериозна.
— Изобщо не подозирах — продължи Стейнс, впил поглед в него. — Току-що бях слязъл от кораба, неопитен младок. А си личи отдалече, когато си неопитен. Изобщо не подозирах… Но колко се радвам да ви видя! Ужасно съжалявам за тази каша. Съжалявам и за другаря ви, за Кросби. Наистина. Какво лекарство казахте, че имате?
— Ще ви донеса лекарство. Вие чакайте тук.
Нямаше голяма надежда. Младежът бълнуваше, беше твърде зле, за да стигне до Хокитика, трябваше да го закарат с кола, а и Тафарей беше виждал болницата в града и знаеше, че там хората отиват не за да бъдат излекувани, а да умрат. Нямаше покрив, а само навес от опънато платнище, стените бяха от тънки дъски, през които фучеше силният тасманийски вятър и всеки полъх предизвикваше нов изблик на кашлица и хриптене. Вонеше на мръсно и на болест. Нямаше прясна вода, нито чисти чаршафи. Отделението беше само едно, пациентите спяха съвсем близо един до друг, а понякога дори слагаха по двама на легло.