— Половината — прошепна Стейнс. — Според мен така е справедливо. Половината за вас, половината за мен. Какво ще кажеш, пита ме, да станем съдружници.
Тафарей се помъчи да пресметне разстоянието. Да слезе в Хокитика, да предупреди доктор Гилис, да наеме каруца или двуколка… В най-добрия случай щеше да се върне след три часа… Но дали щеше да пристигне навреме? Дали младежът щеше да издържи дотогава? Сестрата на Тафарей, която си беше отишла от треска, в последните си дни беше точно като Стейнс — с блеснали очи, едновременно отпусната и бодра, бълнуваше несвързано. Ако го оставеше, младежът можеше да умре. Но иначе с какво можеше да му помогне? Взел решение, маорът сведе глава да каже каракия за оздравяването му.
— Тутакина и те иви, тутакина и те тото. Тутакина и те ико. Тутакина и те уауа. Тутакина киа у. Тутакина киа мау. Теней те ранги ка тутаки. Теней те ранги ка руруку. Теней те папа ка уеука. Е ранги е, аухита. Е папа е, аухита. Нау ка аухи, ка аухи.
Той вдигна глава.
— Това някакво стихотворение ли е? — попита Стейнс. — Какво означава?
— Помолих се раната ви да заздравее — отвърна Тафарей. — Сега ще отида за лекарство.
Той свали от гърба си вързопа, извади манерка и я тикна в ръката му.
— Опиум ли е това? — Младежът потрепери. — Не съм пробвал никога, но как само се впива в човека… като трънче в пръста, като примка около сърцето… Не те пуска, винаги го усещаш. Човърка те, човърка те… Ще ми донесете опиум. Вярвам ви. Вие сте благороден мъж.
Маорът свали вълненото си палто и го метна върху нозете му.
— Само да намеря дървото в земята на маорите — продължи Стейнс. — Ще ви дам колкото поискате. Аз искам другото. При аптекаря ли отивате? Имам сметка при Причард. Той е добър човек. Помолете го. Досега не съм пушил опиум.
— Това е вода — посочи Тафарей манерката. — Пийте.
— Много мило — измърмори младежът и отново затвори очи.
— Не мърдайте оттук — рече строго маорът и се изправи. — Аз отивам до Хокитика да известя за вас. Няма да се бавя.
— Донесете малко опиум — извика след него Стейнс, без да отваря очи. — И като се върнете, ще отидем да потърсим златото. Или първо ще изпушим една лула. О, да. Ще го направим както трябва. Каква несподелена любов е този копнеж! Но любов ли е, ако е несподелена? О, Боже Господи! Отивам за лекарство, вика. На всичкото отгоре и маор!
Марс във Водолей
След като сутринта направи покупката си за пет лири в „Брънтън, Соломон и Барнс“, Сук Яншън реши, че е най-добре веднага да се скрие. Магазинерът, който беше заредил револвера, го гледаше подозрително, но прие без възражение парите му, дори след това го изпрати до вратата и докато се отдалечаваше, Ах Сук на два пъти се озърна през рамо и го видя да стои на прага със скръстени на гърдите ръце и присвити очи. Китаец да купи пистолет, да плати веднага в брой, като откаже да даде повече от пет лири, и да помоли оръжието да бъде заредено в магазина? Човек не пази подобни съмнения за себе си. Ах Сук си даваше сметка, че още преди да стигне до ъгъла на „Гуляйджийска“ и „Танкред“, мълвата ще е тръгнала по петите му. Трябваше да намери къде да се спотаи до вечерта, когато под прикритието на мрака щеше да се промъкне до последната стая на първия етаж в „Короната“.
Ах Сук не вярваше на никого в Хокитика, за да помоли за помощ. Не можеше да се обърне към Анна, вече ѝ нямаше вяра. Нито пък към Манъринг. Или към Причард. С останалите мъже от „Короната“ не беше достатъчно близък, като се изключеше Ах Кю, който обаче беше в Кънери. За момент се зачуди дали да не наеме стая в някой от пансионите с лоша слава в източния край на града, можеше да плати за седмица, за да прикрие целта си… но и там не можеше да разчита на анонимност, нямаше никаква гаранция, че собственикът ще си държи устата затворена. И без това присъствието на един китаец в Хокитика в понеделник по обяд беше подозрително. По-добре Ах Сук да не се доверява на никого. В крайна сметка реши да се скрие в уличката, която минаваше между „Гуляйджийска“ и „Танкред“. Тя представляваше издълбан от коловози черен път между задните дворове на странноприемниците и магазините на „Гуляйджийска“, които гледаха на запад, и гърбовете на къщите по „Танкред“, които гледаха на изток. Там имаше къде да се спотаи и лесно можеше да се измъкне, ако се наложи. А най-хубавото бе, че оттук нарядко минаваха хора, уличката се използваше най-вече от доставчиците, които обслужваха странноприемниците, и от куриерите.