Ах Сук намери сгодно скривалище в задния двор на един търговец на вино. На нужника в дъното беше подпряно парче ламарина и така се образуваше нещо като мъничка колибка, отворена от две страни. От улицата беше скрита от голям храст, а от гърба на магазина не се виждаше заради сложената в двора помпа за вода. Ах Сук пропълзя под ламарината и седна с кръстосани крака. В същото положение беше и три часа по-късно, когато господин Евърард мина тичешком по „Гуляйджийска“, като изкрещя на глашатая, че Джордж Шепард е заповядал да задържат един китаец.
Щом Ах Сук го чу, по гърба му полазиха мравки. Сега вече беше сигурен, че Франсис Карвър е предупреден. Но Ах Сук имаше преимущество, за което капитанът не подозираше: благодарение на Уолтър Муди китаецът знаеше къде и кога може да намери Карвър. Джордж Шепард беше издал заповед, но още не го беше задържал! Ах Сук се ослушва напрегнато, докато виковете по „Гуляйджийска“ стихнаха, след това се усмихна и затвори очи.
— Какво правиш тук?
Ах Сук се сепна. До него, протегнал ръка към вратата на нужника, стоеше мръсен млад мъж на около двайсет и пет години с широко късо палто и риза без яка.
— Не можеш да седиш тук — продължи намръщено той. — Това е частна собственост. Принадлежи на господин Чесни. Не можеш да се разполагаш тук, както ти скимне.
От магазина се обади някой:
— С кого говориш, Ед?
— Един китаец седи тук. До нужника.
— Какво?
— Китаец!
— В нужника?
— Не — извика младият мъж. — Седи отвън.
— Кажи му да се маха!
— Изчезвай! — Младият мъж срита Ах Сук с върха на ботуша. — Обирай си крушите! Не можеш да седиш тук.
От магазина отново се разнесе вик:
— Какво прави, Ед?
— Нищо — отвърна младежът. — Просто си седи. Но има пистолет.
— Какво?
— Има пистолет!
— Носи пистолет?
— Да. Но доколкото виждам, не прави нищо лошо.
Тишина. После:
— Тръгна ли си?
— Изчезвай! — заповяда отново Ед и вдигна ръка. — Върви!
Ах Сук най-сетне се размърда, изпълзя изпод ламарината и бързо се отдалечи, усещаше озадачения поглед на младия мъж в гърба си. Шмугна се под едно въже с пране и със сведена глава, притиснал револвера към гърдите си, се вмъкна в миришещата на овес конюшня на „Империал“. Покрай тихото пръхтене и чаткане с копита на конете чуваше как онези двамата продължават да си крещят. Знаеше, че не разполага с много време, трябваше да се скрие, и то бързо, преди да са вдигнали тревога. Изтича в другия край на конюшнята и надникна през ниската вратичка. Плъзна поглед по редицата сгради, пристроените към тях кухни, вратите със завеси от зебло за доставчиците, нужниците, бунищата. Къде щеше да е в безопасност? Погледът му се спря на скупчените постройки в лагера, в една от тях, в паянтовата дъсчена къща живееше Джордж Шепард. Сърцето му изведнъж подскочи. Защо не, помисли си той дръзко. Никой не би се сетил да го търси там.
Ах Сук прекоси малкото парче пуста земя между конюшните и оградата на лагера, приближи се към кухненската врата на тъмничаря и потропа уверено. Докато чакаше, се огледа крадешком, уличката беше празна, дворът също. Освен ако някой не го гледаше от сградите наоколо — което беше напълно възможно, заради мътните стъкла на прозорците не се виждаше нищо вътре, — засега не го бяха забелязали, че стои пред дома на Джордж Шепард с пистолет в ръка.
— Кой е? — разнесе се женски глас. — Кой е?
— Търси Маргарет — отвърна Сук Яншън, долепил устни до вратата.
— Кого?
— Маргарет Шепард.
— Кой сте вие? Какво искате?
Струваше му се, че и нейните устни са близо до дървото, разделяха ги само тънките дъски.
— Сук Яншън — отговори той и щом мълчанието отсреща се проточи, добави: — Моля.
Вратата се отвори.
— Маргарет — промълви развълнувано Ах Сук и се поклони дълбоко.
Изправи се и чак тогава си позволи да я погледне. И тя като Лидия Уелс му се видя непроменена от последната им среща в съда в Сидни, когато беше излязла на свидетелката скамейка да даде показания — лъжливи показания! — които бяха спасили живота му. Над главата ѝ стърчаха няколко косъмчета, изплъзнали се от мрежата, косата ѝ изглеждаше суха и в нея проблясваха сребристи нишки, но като се изключеше този дребен белег за напредналата възраст, чертите ѝ изглеждаха същите: същите уплашени воднисти очи, същият чупен широк нос, същите тънки устни, същата уплаха и ужас. Как пришпорва паметта познатото лице! За миг Ах Сук я видя как тя се настанява на свидетелската скамейка, как отпуска ръце в скута си, премигва към прокурора, кашля два пъти в памучна кърпичка и я прибира в ръкава, след това преплита пръсти. И изрича лъжа, за да спаси живота му.