Погледът на Стейнс се плъзна над рамото му към Тафарей.
— Маорите са най-добрите водачи — усмихна се той. — Ще свършите чудесна работа.
— Чуйте ме! — Причард отново се наведе над него и придърпа яката върху раната. — Ще ви пренесем в колата. Ще ви закараме в Хокитика, за да може доктор Гилис да извади куршума. Щом ви сложим в колата, ще ви дам нещо да понамали болката. Съгласен ли сте?
Главата на младия мъж беше клюмнала върху гърдите му.
— Хокитика — прошепна той. — Анна Магдалина.
— Анна е в Хокитика и ви чака. Хайде, да не се бавим. Ще сме в града преди мръкнало.
— Той е написал песен за нея — прошепна Стейнс. — В знак на чувствата си. А аз така и не ѝ казах.
Причард вдигна здравата му ръка, преметна я през врата си и се изправи. Тафарей подхвана ранения през кръста, двамата го изнесоха и го натовариха в колата. Младият мъж продължаваше да бълнува. Кожата му лепнеше от пот. Сложиха го в средата на капрата, тъй че да седнат от двете му страни и да го крепят. Тафарей зави краката му с вълненото си палто. Накрая Причард извади от джоба стъкленицата с лауданум и измъкна тапата.
— Горчи, но ще притъпи болката — каза той и пъхна едната си ръка зад тила му, за да го придържа, а с другата вдигна шишенцето към устата му. — Така, пийте. Лесно влиза, нали? Още една глътка. Браво. Още малко. Сега се отпуснете и затворете очи. Веднага ще заспите.
След като си тръгна от съда, Алистър Лодърбак се насочи право към кантората на превозвача Томас Балфор. Хвърли на бюрото му своя екземпляр от договора за продажба на „На добър час“, седна, без да чака покана, и извика:
— Няма отърване, Том! Франсис Карвър се е впил в мен като кърлеж! Ще смуче, докато съм жив!
На Балфор му отне доста време да разгадае на какво се дължи този мелодраматичен изблик, да разбере какво точно представлява полицата за закрила и обезщетение на „На добър час“ и да изрази своето мнение, което се свеждаше до това, че политикът трябва да признае поражението си ако не изцяло, то поне в този рунд. Франсис Карвър го бил надхитрил. Лодърбак нямало как да оспори двусмисления му подпис, а по отношение на застраховката на кораба Карвър все пак имал правото да изтегли въпросните суми и господин Гарити вече бил одобрил плащанията. Политикът обаче не желаеше да приеме разумния му съвет и продължи да въздиша, да си скубе косите и да проклина. Към пет часа търпението на Балфор съвсем се изчерпа.
— Не с мен трябва да говориш — заяви той. — Нищо не отбирам от право и закони. Не мога да ти помогна.
— А с кого да говоря?
— Иди при комисаря.
— Не е в града.
— А съдията?
— В навечерието на изборите? Луд ли си?
— В такъв случай остава Шепард. Покажи документа на Джордж Шепард и виж какво ще ти каже.
— С господин Шепард не сме в много добри отношения — рече Лодърбак.
— Добре — въздъхна отчаян превозвачът, — но не забравяй, че Шепард не е в добри отношения и с Карвър! Може да реши да ти помогне.
— Какво делят Шепард и Карвър? — попита Лодърбак.
Балфор го изгледа намръщено.
— Карвър е бил в каторга при Шепард. Шепард е бил надзирател на Кокату, а Карвър е излежавал присъда там.
— О!
— Не знаеш ли?
— Не. Откъде да знам?
— Предполагах, че си в течение.
— Не съм говорил с Джордж Шепард нито веднъж в живота си — заяви високомерно Лодърбак.
В средата на следобеда Обер Гаскоан приключи в Запасна банка, а когато часовникът удари пет, той вече беше в съда и изготвяше справка за съдебните решения за „Уест Коуст Таймс“. Когато вратата се отвори и вътре влезе Анна Уедърел, Гаскоан изненадано се понадигна.
Ала тя само му кимна бегло, подмина го и се насочи към господин Фелоус. Двамата размениха няколко думи, които секретарят на съда не успя да чуе, след което адвокатът я въведе в един кабинет и затвори вратата.
— Какво прави Анна при Фелоус? — попита Гаскоан колегата си Бърк.
— Нямам представа — отвърна Бърк. — Тя идва сутринта, докато ти беше в банката. Искаше да говори с адвокат.
— Защо не ми каза?
— Откъде да знам, че те интересува? — отвърна Бърк. — О, виж, тъмничарят Шепард!
Джордж Шепард се насочи към тях.
— Господин Гаскоан, господин Бърк, добър ден.
— Добър ден.
— Дошъл съм за заповедта за задържане на китаеца.
— Готова е, господине.
Бърк отиде да вземе документа. Шепард чакаше със сдържано нетърпение, потропвайки с пръсти. Гаскоан се взираше в затворената врата на кабинета на Фелоус. Изведнъж оттам се чу приглушено тупване, сякаш нещо тежко беше паднало от не много високо, и в следващия миг се разнесе гласът на Фелоус: