Същото лекарство беше дадено и на Емъри Стейнс: пет драма лауданум дневно, като количеството намаляваше с драм на половин на месец, докато рамото му заздравее. След като доктор Гилис заши и превърза раната, тя не изглеждаше толкова страшна, макар че младежът трудно движеше ръката си и не можеше да я вдигне над главата, като цяло обаче и неговото състояние се подобряваше. Когато вечер Кауъл Девлин донесеше стъкленицата с лауданум в затвора, Стейнс гледаше жадно как капеланът налива ръждивата течност в две тенекиени канчета. Младият златотърсач не можеше да даде разумно обяснение за внезапната си неутолима страст към опиата, но за разлика от него Анна като че ли не намираше никаква наслада в ежедневната си доза и дори бърчеше нос при миризмата. Девлин смесваше лауданума със захар и понякога добавяше шери, за да размие горчивия вкус на тинктурата, а след това съгласно строгите разпоредби на лекаря не оставяше двамата си питомници, докато те не пресушаха еднаквите чаши. Опиатът им действаше бързо, след няколко минути те въздъхваха, обронваха глави и се отнасяха в подводния лунен пейзаж на странни, обагрени в алено сънища.
През следващите седмици проспаха много промени в Хокитика. На първи април Алистър Лодърбак беше избран за народен представител от новоучредения избирателен район на Уестланд с триумфалната преднина от триста гласа. В речта си след победата той възхвали Хокитика и дори я нарече „най-ценния къс самородно злато на Нова Зеландия“, после изрази тъгата си, че се налага да напусне толкова скоро града, и увери гласоподавателите, че ще отнесе нуждите на обикновения златотърсач в новата столица, където щял да изкара мандата си в парламента като верен син на Уестланд. След речта съдията му стисна топло ръката и комисарят даде тон за мощен възглас „ура“.
На дванайсети април най-сетне беше завършен строежът на затвора и приюта на Джордж Шепард. Затворниците, сред които и Анна и Емъри, бяха прехвърлени от временната постройка в лагера в новата сграда на Гледка, където госпожа Джордж вече ги очакваше. След смъртта на Ах Сук се беше улисала изцяло в поръбване на завивките, шиене на униформи, готвене, съставяне на списъци с продукти и мерене на седмичната дажба тютюн и сол и доколкото беше възможно, се появяваше още по-рядко отпреди в обществото. Вечерите прекарваше в гробището на Гледка, а нощите — сама в дома си.
На шестнайсети април Франсис Карвър и Лидия Уелс най-сетне се ожениха, а церемонията, както беше отбелязано в „Уест Коуст Таймс“, „по отношение на облеклото, броя на присъстващите и обстановката напълно подобаваше на повторен брак на вдовица“. Ден след сватбата младоженецът получи голяма сума от „Гарити Груп“, с която се разплати с кредиторите си, и последните останки от медната обшивка на „На добър час“ бяха прибрани, а скелетът на кораба беше изоставен да бъде плячкосан за дърва за огрев. Карвър беше напуснал „Палас“ и сега пребиваваше в „Скитническа слука“ при съпругата си.
През тези седмици мнозина се изкачиха по лъкатушната пътека към Гледка да помолят за разговор с Емъри Стейнс. По строга заповед на тъмничаря Кауъл Девлин ги отпращаше, като ги уверяваше, че, да, Стейнс е жив, възстановява се след тежко нараняване и много скоро, веднага щом Мировият съд се произнесе, ще бъде освободен. Капеланът направи само едно изключение за Теру Тафарей, към когото Стейнс се беше привързал силно. Маорът рядко се задържаше задълго в затвора, но посещенията му ободряваха младежа и се отразяваха благотворно на състоянието му и затова Девлин също ги чакаше с нетърпение.
Стейнс, установи капеланът, беше благ доверчив момък, винаги усмихнат и с известна наивна слабост към чудатото. Рядко отваряше дума за дългото си отсъствие, повтаряше само, че не е бил добре и се радва, задето се е върнал. Когато Девлин го попита предпазливо дали си спомня да е виждал Уолтър Муди на борда на „На добър час“, Стейнс само се намръщи и поклати глава. Спомените му от онзи период бяха откъслечни и доколкото схващаше капеланът, се състояха по-скоро от впечатления, усещания и мимолетни проблясъци. Не помнел да се е качвал на кораб, нито пък крушение, но ясно виждал как вълните го изхвърлят на брега, докато е прегръщал каче с осолено говеждо и е кашлял вода. Помнел как се отправя към къщата на Кросби Уелс, помнел, че по пътя минал покрай група златотърсачи, седнали около огън, помнел дървета и течаща вода, помнел изгнилия корпус на изоставена лодка еднодръвка, стръмен склон и едно тъмночервено око на дива кокошка, помнел как всяка нощ сънувал сънища с карти таро, позлатени рокли и съкровище, скрито в чувал от брашно и пъхнато под легло.