Джок и Огъстъс се разсмяха, Лодърбак обаче не се усмихна.
— Проституцията е нравствен недъг, Томас! Хайде да наричаме нещата с истинските им имена. Човек трябва да държи на стандартите си дори и когато се намира на края на света! — Това беше цитат от последното му обръщение към избирателите. — Проституцията е нравствен недъг. Точно това е. Лош начин да прахосаш спечелени с труд пари.
— А твоят лек — отвърна Балфор — е добър начин да прахосаш същите тези пари и въпреки това си остава прахосване, а парите са си пари. Зарежи приютите и дай да не превръщаме момичетата в монахини. Би било срамота, и без това са толкова малко.
Лодърбак изсумтя.
— Малко и глупави, ясно.
— Отговорност за уличниците! — Превозвачът поклати глава. — Както е тръгнало, скоро ще поискат и в парламента да влязат.
Огъстъс Смит подхвърли една солена шега за това и всички се разсмяха. След като смехът утихна, Лодърбак рече:
— Да оставим тази тема. Обсъдихме случилото се от всички възможни страни и ъгли, уморих се вече. — Описа кръг с ръка, за да покаже, че се връща към предишния разговор. — По отношение на такелажа на кораба. Аз твърдя, че мнението за преимуществата зависи изцяло от това какъв е опитът на човека. Джок се основава в доводите си на своя опит като бивш моряк, а аз — на опита си на корабовладелец и джентълмен. Обръщам внимание на издръжливостта и товароподемността, пък той — на катрана, кълчищата и вятъра.
Джок Смит отговори на тази задявка шаблонно, но разпалено и спорът се разгоря отново.
Разгоря се и раздразнението на Томас Балфор. Струваше му се, че е проявил духовитост по въпроса за приюта — Лодърбак беше похвалил отговора му! — и му се искаше да продължи този разговор, тъй че да му се предостави възможност да се изяви отново. Не можеше да подхвърли никакво остроумие за такелажа на различните кораби и съответните предимства и зова се отнасяше, помисли си той недоволно, и за Джок, Огъстъс и дори за самия Лодърбак. Само че политикът имаше навика да подема или да изоставя някой въпрос, както му скимне, да променя темата само защото му е станала досадна или защото авторитетът му е бил оспорен от събеседника. Вече на три пъти беше възразявал срещу смяната на насоката в разговора и все се връщаше към отегчителните си тиради за корабите, изнасяни с нетърпящ възражение тон. Заговореше ли Балфор за местни новини, политикът заявяваше, че му е дотегнало до смърт да слуша безполезни дрънканици за саможивеца и блудницата, макар че, помисли си подразнено превозвачът, всъщност изобщо не бяха обсъдили подробно нито единия, нито другия въпрос и със сигурност не ги бяха разгледали от всички възможни страни и ъгли.
Този спотаен изблик на чувства следваше утвърден модел, макар и непризнат. Балфор изпитваше такова дълбоко възхищение към Лодърбак, че когато двамата бяха на различно мнение, предпочиташе да потъпква своето, вместо да критикува политика, било то и тайно, но потъпкването на личното мнение винаги се надява да бъде оспорено и ако това не се случи, се превръща в сприхавост. През изминалите две седмици Балфор беше мълчал за срещата на Лодърбак с мъртвия Кросби Уелс, макар че обстоятелствата около смъртта на саможивеца будеха немалко любопитство у него, а за Анна Уедърел, намерената на пътя уличница, изобщо не беше отварял дума. Беше играл по свирката на политика и чакаше да му дойде редът, ала това предполагаше малко по-голяма чувствителност, отколкото Лодърбак притежаваше, тъй че този момент все още не беше настъпил. Балфор обаче не можеше да види този недостатък у човека, когото толкова уважаваше, и затова, след като загуби търпение, започна да недоволства.
(Трябва да добавим помирително, че неговото недоволство беше повърхностно, беше достатъчна една добра дума, и Лодърбак щеше да си възвърне благоразположението му.)
Превозвачът избута стола по-назад от масата — по детински му се искаше да покаже на домакина отегчението си — и плъзна поглед из помещението.
Заради необичайния час салонът беше почти празен и през отвора към кухнята се виждаше, че готвачът е свалил престилката и реди пасианс, подпрял лакти на тезгяха. Пред огнището седеше хлапак с щръкнали уши, който дъвчеше парче сушено месо. Явно го бяха пратили да наглежда ютиите, които се нагряваха на един дълъг прът, понеже той току наплюнчваше пръст и го поднасяше към желязото, за да провери дали се е сгорещило. На съседната маса седеше свещеник — луничав мъж, не особено красив, с чип нос и леко увиснала долна устна като на слабоумен. Той беше закусил сам, сега пиеше кафе и четеше някаква брошура, явно подготвяше проповедта, която щеше да изнесе на другия ден, тъй като постоянно кимаше бавно, все едно отмерваше ритъма на реч, която редеше наум.