Тъмничарят вирна брадичка.
— Бих го нарекъл почти съвършено копие.
— Прощавайте, господине, но защо „почти съвършено“?
Шепард се намръщи.
— Нелошо копие — поправи се той.
— А не може ли да бъде наречен и „точно копие“ на подписа на господин Стейнс?
— Това трябва да кажат експертите — сви рамене Шепард. — Аз не съм специалист.
— Господин Шепард, вие самият успяхте ли да намерите някаква разлика между този подпис и предоставените от Запасна банка документи с подписа на господин Стейнс?
— Не, не успях.
— В такъв случай на какво основание твърдите, че подписът е подправен?
— Когато през февруари видях за първи път въпросния акт за дарение, той не беше подписан — отвърна тъмничарят. — Госпожица Уедърел донесе същия документ в съда на двайсети март вече с подпис отдолу. Възможни са само две обяснения. Или тя е подправила подписа — и според мен точно това е истината, — или е била в тайно съглашение с господин Стейнс по време на отсъствието му, а в такъв случай излиза, че преди малко тя излъга.
— Всъщност има и трето обяснение — рече Муди. — Ако подписът наистина е подправен, както вие твърдите тъй уверено, възможно е да го е положил някой друг, а не Анна. Някой, който е знаел, че документът е у капелана и който е желаел по някаква причина да види госпожица Уедърел в затвора.
Шепард го изгледа студено.
— Намекът ви е обиден, господин Муди.
Муди бръкна в портфейла си и извади малко листче.
— Това тук — рече той — е запис на заповед от юни миналата година, изготвен от господин Ричард Манъринг и подписан от госпожица Уедърел. Забелязвате ли нещо странно в подписа на госпожица Уедърел, господин Шепард?
Тъмничарят се взря в листчето.
— Подписала се е с кръстче — рече гой.
— Точно така, подписала се е с кръстче — повтори Муди. — След като госпожица Уедърел дори не може да напише името си, господин Шепард, защо смятате, че тя е способна да пресъздаде „почти съвършено копие“ на чужд подпис?
Всички бяха вперили очи в тъмничаря. Той продължаваше да се взира в листчето.
— Благодаря, господине — обърна се Муди към съдията. — Нямам повече въпроси.
— Добре, господин Муди — отвърна съдията с тон, който можеше да бъде изтълкуван и като развеселен, и като неодобрителен. — Свободен сте.
Венера Зорница
Щом „Щастлив вятър“ хвърли котва на пристана в Порт Чалмърс и траповете бяха спуснати, Анна се нареди на опашката на жените за преглед от лекарската комисия. От карантинния навес тя се прехвърли в митническата барака, където прегледаха и подпечатаха документите ѝ. След като формалностите бяха приключени, я насочиха към магазията, за да си прибере пътния сандък (той беше съвсем малък, не по-голям от кутия за шапки, тя можеше да го носи под мишница), и там отново се забави, тъй като по погрешка багажът ѝ беше натоварен на чужда количка. Докато недоразумението се изясни и ѝ върнат сандъка, вече беше минало обяд. Когато най-сетне излезе от магазията, Анна с надежда се огледа за златокосото момче, което толкова ѝ беше харесало сутринта, но не видя нито едно познато лице, спътниците ѝ отдавна се бяха разпилели в оживлението на града. Тя остави сандъка на земята и се спря да оправи ръкавиците си.
— Прощавайте, госпожице — обади се глас и Анна се обърна: заговорила я беше пълничка жена с бакъреноруса коса и гладко лице, добре облечена в хубава зелена рокля от брокат. — Прощавайте, да не би случайно да пристигате сега?
— Да, госпожо — отвърна Анна. — Току-що слизам от кораба.
— От кой кораб?
— „Щастлив вятър“, госпожо.
— Да — кимна жената, — в такъв случай навярно можете да ми помогнете. Чакам една млада дама, Елизабет Макей. На вашата възраст, слаба, облечена като гувернантка, пътува сама…
— Боя се, че не съм я виждала.
— Ще навърши деветнайсет през август — продължи непознатата. — Тя е братовчедка на моя братовчедка, аз лично не я познавам, но съм чувала, че е хубавичка и спретната. Казва се Елизабет Макей. Не сте ли я виждали?
— Съжалявам, госпожо.
— С кой кораб, казахте, сте дошли, „Щастлив вятър“ ли?
— Да.
— Къде се качихте?
— В Порт Джаксън.
— Да, точно така. „Щастлив вятър“, потегля от Сидни.
— Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви кажа, че на борда на „Щастлив вятър“ нямаше млади дами — рече Анна и замислено присви очи. — Бяхме аз, госпожа Патерсън, която пътуваше със съпруга си, госпожа Мейдър, госпожа Юърс и госпожа Кук, но всички те със сигурност са над четирийсетте. Нямаше деветнайсетгодишни.