— Не желая да прося милостиня — рече Анна. — Не приемам подаяния.
— Какви подаяния, и дума не може да става — възрази Лидия Уелс. — Какво мило дете. Хей, носач!
Към тях изтича чипоносо момче.
— Занесете сандъка на госпожица Уедърел на „Къмбърланд“ №35 — заповяда госпожа Уелс.
Чипоносото момче се ухили, обърна се към Анна, огледа я внимателно и наместо поздрав игриво отметна падналия над очите си кичур коса. Лидия Уелс се направи, че не забелязва нахалството му, и строго тикна в ръката му монета. След това прегърна през рамо Анна и усмихната я поведе по улицата.
Екзалтация в Овен
Следобедното заседание на съда започна точно в един.
— Господин Стейнс — рече съдията, след като младежът положи клетва. — Предявени са ви три обвинения, първо, за подправяне на тримесечния отчет през януари 1866 година. Признавате ли се за виновен?
— Да, господине.
— Второ, присвояване на голямо количество злато, събрано от вашия служител Джон Кю Лон в находището „Аврора“ и впоследствие намерено в дома на покойния Кросби Уелс в долината Арахура. Признавате ли се за виновен?
— Да, господине.
— И накрая, престъпна небрежност и неизпълнение на задълженията към изискващи всекидневна поддръжка находища и участъци за период повече от два месеца. Признавате ли се за виновен?
— Да, господине.
— Виновен и по трите обвинения — обобщи съдията и се облегна. — Добре. Седнете засега, господин Стейнс. Защитник отново е господин Муди, а обвинител — господин Брохам, подпомаган от господин Фелоус и господин Харингтън от Мировия съд. Господин Брохам, заповядайте.
Както и предишния път, встъпителното изказване на Брохам имаше за цел да очерни обвиняемия и също като предходното беше дълго и витиевато. Обвинителят изброи всички проблеми, причинени от отсъствието на Стейнс, и обрисува вдовицата Уелс като трагична фигура с лъжливи надежди, разпалени у нея от обещанието за неочаквано наследство, което тя по погрешка (но съвсем разбираемо) смятала за част от имуществото на покойния си съпруг. Разпростря се върху покварата на богатството и нарече подправянето на отчета и присвояването „трезво и хладнокръвно извършени престъпления“. В отговор Муди само потвърди, че Стейнс напълно съзнава какви неприятности е предизвикало дългото му отсъствие и е готов да покрие възникналите щети и задължения.
— Господин Брохам — рече съдията, след като Муди приключи. — Свидетелят е на ваше разположение.
Обвинителят стана.
— Господин Стейнс! — Той вдигна един лист и го размаха, все едно беше заповед за задържане. — Този документ, издаден от кантората на „Нилсен и Сие“, представлява опис на имуществото на покойния Кросби Уелс. Имуществото, както е описано от господин Нилсен, включва и голямо количество злато, впоследствие оценено от банката на четири хиляди деветдесет и шест лири. Какво можете да ни кажете за това съкровище?
Стейнс отговори, без да се колебае:
— Златото е намерено в находището „Аврора“, което до неотдавна беше моя собственост. Събрано е от моя служител господин Кю в продължение на няколко месеца в средата на миналата година. Господин Кю претопи метала на кюлчета, както правеше винаги, и след това ми ги предаде. Само че аз не ги внесох в банката по сметката на „Аврора“, както ме задължава законът, а ги прибрах и ги зарових в долината Арахура.
Той говореше спокойно и чистосърдечно.
— Защо точно в Арахура? — попита Брохам.
— Защото в земите на маорите е забранено да се търси злато, а по-голямата част от Арахура попада в тях — отвърна Стейнс. — Смятах, че там съкровището е на сигурно място поне известно време, докато се върна и го изкопая.
— Какво възнамерявахте да правите с него?
— Исках да го разделя на две. Половината да остане за мен, а другата половина да даря на госпожица Уедърел.
— Защо?
Младият мъж направи озадачена физиономия.
— Боя се, че не разбирам въпроса, господине.
— Какво сте искали да постигнете, господин Стейнс, като подарите толкова голяма сума на госпожица Уедърел?
— Абсолютно нищо.
— Не сте искали абсолютно нищо?