— Не знам за уличниците — продължи младежът. — Не ми се ще да си мисля, че и той е ходил при тях, струва ми се някак си отвратително, навярно от вярност към майка ми. Но това с гледачките ми харесва. Беше забавно да си измисля друго име. Почувствах се някак невидим. Или удвоен, все едно личността ми се е разделила на две.
Карвър го погледна и след миг размисъл протегна ръка.
— Аз съм Франсис Карвър.
— Емъри Стейнс — отвърна младежът.
Меркурий залязва
Дори и с най-хубавия си костюм, с вчесана и напомадена коса, лъснати обувки и напарфюмирана кърпичка господин Ейдриън Муди беше далеч по-невзрачен от красивия си по-малък син. По лицето му се четяха следи от отколешна склонност към чашката — очите бяха подпухнали, носът беше месест, кожата беше постоянно зачервена, — а движенията му не издаваха нито гъвкавост, нито изящество. Той вървеше тромаво и сковано, погледът му шареше тревожно насам-натам, пожълтелите от тютюна ръце или се криеха в джобовете, или притеснено подръпваха реверите на палтото.
Щом слезе от лодката, която го превози от парахода до брега, старият Муди спря за миг да разкърши снага и да се опита да прогони болките в ставите. Заповяда да отнесат багажа му в една странноприемница на „Лагерна“, здрависа се с митничаря, който стоеше отстрани, благодари с дрезгав глас на гребците и се отправи по „Гуляйджийска“ със сключени на гърба ръце. Изкачи се до края ѝ и после се спусна обратно, като надзърташе намръщено във витрините и внимателно оглеждаше лицата на хората, без да се усмихне на никого. Събралата се пред съда тълпа вече се беше разпръснала и фургонът с тялото на Франсис Карвър се беше върнал на Гледка, вратите на сградата бяха затворени и заключени. Муди едва я удостои с поглед, когато мина оттам.
В крайна сметка се насочи към пощата и щом влезе вътре, се нареди на опашката пред гишето. Докато чакаше, извади от портфейла един лист, разгъна го с ръка и го притисна към гърдите си.
— Искам това да стигне до господин Уолтър Муди — рече той, когато дойде редът му.
— Добре — отвърна пощаджията. — Знаете ли къде е отседнал?
Камбаната на уеслианската църква удари пет часа.
— Знам само, че от няколко месеца е в Хокитика — отвърна Муди.
— В града? Или в кариерата?
— В града.
— В странноприемница? Или на палатка?
— Предполагам, че е в странноприемница, но не съм сигурен. Името е Уолтър Муди.
— Ваш познат?
— Синът ми.
— Ще изпратя момчето да обиколи, ще платите след доставката — отвърна пощаджията и си записа името. — Трябва да оставите един шилинг за залог, но ако го намерим още утре, ще ви върнем шест пенса.
— Добре.
— Плик ли предпочитате, или ще го запечатате с восък?
— Плик — отвърна Муди, — но почакайте малко, искам да го прегледам отново.
— В такъв случай се отдръпнете и елате пак, щом сте готов. Затварям след половин час.
Ейдриън Муди се подчини. Приглади писмото на тезгяха встрани и след това го вдигна с пръст към светлината.
Хокитика, 27 април 1866 година
Уолтър, умолявам те да прочетеш писмото ми до края и да не прибързваш да ме съдиш преди това. От пощенското клеймо ще видиш, че аз също съм в Хокитика. Ще отседна във „Въздържателят“ на „Лагерна“ и този адрес със сигурност ще те изненада. Отдавна знаеш, че съм епикуреец по душа. Но вече съм и стоик. Заклех се да не докосна и капчица алкохол до края на живота си и откакто взех това решение, не съм го нарушавал. И в този дух на покаяние сядам да опиша накратко истинските си намерения, замъглени и изкривени от поробеността ми от алкохола през последните години.
Напуснах Британските острови заради дългове, не по друга причина. Брат ти Фредерик имаше един познат в златните находища в Лорънс в Отаго, който твърдеше, че изгледите там са добри, и Фредерик беше решил да отиде при него. Аз пък реших да замина тайно с надеждата, че до края на годината ще се върна забогатял. Признавам, че зад това решение се криеха срамни подбуди: исках на всяка цена да избегна няколко души в Лондон, на които дължах пари, както и други в Ливърпул. Преди да тръгна, заделих двайсет лири за жена си — последните ми спестявания. Впоследствие научих, че парите не са стигнали до нея, а са били откраднати от човека, който трябваше да ѝ ги предаде (негодника Пиърс Хоуланд, дано живее в позор и умре в нищета). Разбрах го, когато вече бях в Отаго, на другия край на света, а и не можех да рискувам да се обадя, за да не се впуснат кредиторите по петите ми и да ме изправят пред съда за ненаказани престъпления и неплатени дългове. Затова не направих нищо. Смятах съпругата си за изоставена, молех се на Бога да ми прости и продължих с Фредерик към находищата.