— Кой ти го каза? — попита Балфор.
— Не знам.
— Карвър ли го е споменал, когато сте подписвали документите?
— Сигурно.
— Хмм… Щом твърдиш… Ама като ги гледа човек, никога не би му минало през ума. Единият висок и добре сложен, а другият такъв непрокопсаник… пройдоха!
Лодърбак потрепери и пръстите му се свиха, сякаш се канеше да сграбчи нещо.
— Кросби Уелс е бил непрокопсаник?
Балфор махна с ръка.
— Нали го видя?
— Видях го мъртъв, не жив — поправи го политикът. — Странна работа, не можеш да прецениш човек, когато не е жив. Когато душата му я няма.
— Хмм…
— Мъртвият изглежда като направен — продължи Лодърбак. — Все едно е скулптура. Кара те да се дивиш на сътвореното, насочва мислите ти към твореца. Кожата е гладка. Нежна. Като восък, като мрамор, ама не съвсем, не поглъща светлината като восъчна фигура, но и не я отразява като камъка. Все едно е матирана, както биха казали художниците. Няма блясък. — Той изведнъж се смути и приключи размишленията си, като попита нетактично: — Ти виждал ли си току-що умрял човек?
Балфор се опита да отклони въпроса с шега („Не е хубаво да се питат такива работи стари златотърсачи…“), но политикът чакаше отговор и накрая превозвачът се принуди да признае, че не е.
— Трябваше да питам не дали си виждал току-що умрял — добави Лодърбак, сякаш говореше на себе си, — а дали си бил свидетел на нечия смърт.
Огъстъс Смит се обади:
— Джок го пипна за врата, нали, Джок?
— Аха — кимна той.
— Когато влязохме — обясни Огъстъс.
— Исках да го събудя — рече Джок. — Не знаех, че е умрял. Реших, че спи. Яката му беше влажна. От пот, представяте ли си, потта му още не беше изсъхнала. Сигурно беше умрял преди не повече от половин час.
Той навярно щеше да продължи разказа си, но Лодърбак вирна рязко брадичка в знак да замълчи.
— Умът ми не го побира — рече Балфор. — Да се подпише на договора като Уелс!
— Сигурно става дума за различни хора.
— Карвър има белег на бузата, ето тук. Белезникав. Като… като сърп.
Политикът стисна устни, после поклати глава.
— Не си спомням белег.
— Но е бил чернокос? Едър? Здравеняк?
— Да.
— Умът ми не го побира — повтори Балфор. — Защо да си сменя името? Пък и да са братя! Франк Карвър и Кросби Уелс!
Мустаците на Лодърбак зашаваха, той като че ли дъвчеше горната си устна. Попита с дрезгав глас:
— Познаваше ли го?
— Кросби Уелс ли? Бегло — отвърна Балфор. Отпусна се на стола, доволен, че са му задали ясен въпрос. — Строеше дъскорезница в Арахура, ти си виждал къщата му, нали си бил там. Поръчваше си чрез мен материали — оборудване и всичко останало, — така че го знаех по физиономия. Лека му пръст. Дружеше с един маор. Бяха съдружници в дъскорезницата.
— Имаше ли вид на… като човек?
— Какъв човек?
— Какъвто и да е. — Ръката на Лодърбак отново трепна. Той се изчерви и поправи въпроса: — Исках да кажа, що за човек беше според теб?
— Нищо лошо не мога да кажа. Не беше от приказливите. Ако се съди по говора му, беше родом от Лондон. — Превозвачът замълча, после се приведе напред заговорнически. — Разбира се, сега приказват какво ли не за него, нали го няма.
Политикът не отговори. Държеше се странно, беше необичайно мълчалив, а лицето му беше почервеняло. Все едно искаше Балфор да продължи да говори и едновременно да замлъкне. Двамата му помощници като че ли бяха загубили интерес към темата, Джок побутваше парче дроб в чинията си, а Огъстъс беше извърнал глава настрани и зяпаше как дъждът шиба стъклата на прозорците.
Превозвачът ги огледа с крайчеца на окото. Двамата бяха като сателити на Лодърбак. Спяха на земята в стаята му, не се отделяха от него и като че ли винаги говореха и действаха заедно, сякаш споделяха не само едно фамилно име, а и една самоличност. До този миг Балфор ги беше възприемал като симпатяги, ведри и остроумни, ценеше загрижеността им за Лодърбак, макар и постоянното им присъствие от време на време да му лазеше по нервите. А сега? Премести поглед от единия към другия и обратно и си даде сметка, че не е толкова сигурен в преценката си за тях.
Лодърбак не беше обелил и дума пред превозвача за последния етап от пътуването си през Алпите. По-голямата част от информацията за случилото се в нощта на пристигането му преди половин месец Балфор беше почерпил от „Уест Коуст Таймс“, където бяха публикувани със съкращения показанията, дадени от Лодърбак в писмен вид пред пристава. Във вестника нямаше никакви намеци политикът да е изиграл някаква роля в двата случая — намирането на мъртвеца и опита за самоубийство, — в доклада на пристава категорично се твърдеше, че Кросби Уелс е починал от естествена смърт, а според лекаря опиумът, който едва не беше пратил Анна Уедърел на оня свят, е бил неин. Но сега, докато гледаше как Джок Смит побутва дроба насам-натам, Балфор се питаше дали публикуваното във вестника отговаря на истината. Странно беше, че Лодърбак тъй изведнъж проявява силно любопитство какъв е бил приживе Кросби Уелс, а още по-странна му се струваше възможността Кросби Уелс, този кротък безличен саможив мъж, да има родствена връзка — а и каквато и да е било връзка! — с печално известния Франсис Карвър. На превозвача му беше трудно да го повярва. А и намерената на пътя уличница. Дали случилото се с нея беше съвпадение, или беше свързано с преждевременната смърт на Кросби Уелс? Защо Лодърбак отказваше да говори за това?