— Добре — кимна Стейнс. — Направете го.
Банкерът си го отбеляза.
— Вторият въпрос е допълнителното възнаграждение на господин Кю. Не бива да поставяме под съмнение историята, че съкровището идва от „Аврора“, а ако някой служител открие голямо количество злато, заслужава премия.
— Естествено — отвърна Стейнс. — Премия…
— Доколкото разбирам — продължи Фрост, — господин Кю желае да се завърне в Китай, след като изтече договорът му с компанията, като си е поставил за цел да се прибере с точно седемстотин шейсет и осем шилинга в джоба. Според господин Манъринг той отдавна се е спрял на тази сума. За него тя била важна от лична или пък от духовна гледна точка, не ми стана съвсем ясно.
При други обстоятелства тази странност веднага щеше да възбуди любопитството на Емъри Стейнс, но сега той не се усмихна. За сметка на това Девлин възкликна:
— Седемстотин шейсет и осем шилинга!
— Да — потвърди Фрост.
— Каква придирчивост — отбеляза капеланът. — И защо точно тази сума, знаете ли?
— Боя се, че не — отвърна банкерът и се обърна отново към Стейнс. — Ако ми позволите, бих ви посъветвал отпуснатата от вас премия за господин Кю да е достатъчна той да осъществи тази своя цел.
— На колко лири възлиза сумата?
— Трийсет и осем лири и осем шилинга. Около един процент от четирите хиляди, което не е зле за премия, особено ако отчетем, че господин Кю е китаец. Като проява на добра воля може също така да го откупите от договора с компанията и да му помогнете да се прибере у дома.
Младежът поклати глава.
— Изобщо не помислих за него…
— За кого?
— За господин Кю. Изобщо не се замислих за него.
— Днес следобед той ни направи голяма услуга, като запази тайната, и сега ние имаме възможност да му се отблагодарим. Вече говорих с господин Манъринг. Няма нищо против да приеме предварително прекратяване на договора с господин Кю и посочи колко ще му струва това. Ако отделите за допълнително възнаграждение на господин Кю общо шейсет и четири лири, те ще са достатъчни да покрият всички разходи.
Стейнс вдигна рамене и въздъхна.
— Добре, съгласен съм.
— И третият финансов въпрос. — Фрост се покашля. — Когато през януари беше намерено съкровището, господин Клинч ми направи подарък от трийсет лири. Боя се, че ги похарчих и в момента не мога да възстановя и пени. И затова се питам дали не мога да разчитам на вашата щедрост и да включа тази сума като банкови разходи. — Банкерът изрече всичко това на един дъх и после добави: — Като заем, разбира се. Ще ви ги върна, когато излезете на свобода.
— Колата идва — обади се Девлин и стана.
— Добре — кимна Стейнс. — Включете ги. Няма значение.
Фрост въздъхна облекчено.
— Благодаря ви много, господин Стейнс. — Той гледаше как Девлин съпровожда младежа навън. Щом стигнаха прага, банкерът извиси леко глас и извика след тях: — Утре ще ви изпратя подробна разбивка по пера за всички плащания.
Когато църковната камбана удари седем, Уолтър Муди тъкмо приключваше с прибирането на дрехите си в сандъка — затвори капака, залости резето и се изправи. Провери копчелъка на тютюневия си панталон от молескин, затегна колана, нагласи червеното шалче на врата си и накрая посегна да вземе палтото и шапката, то беше съвсем обикновено, вълнено, дълго почти до коленете, а тя — с широка периферия, намазана с восък, за да не пропуска дъжд. Сложи си ги, метна вързопа на рамо и излезе от стаята, като взе ключа със себе си.
По време на отсъствието му сандъкът щеше да го чака в склада на Кларк на Гибсъновия вълнолом, където щяха да бъдат препращани и писмата, които пристигнеха в „Короната“. Заедно с ключа Муди остави на тезгяха и три шилинга, за да покрие тези разходи. След това пъхна още един в ръката на прислужницата, стисна жълтата ѝ длан между своите и ѝ благодари топло за трите месеца грижи и гостоприемство. Излезе от „Короната“, зави по тясната пътека, която водеше към брега, и пое на север, вързопът се подмяташе на гърба му, събраната палатка се удряше в бедрата му при всяка крачка.
Не беше изминал и три километра от Хокитика, когато видя, че на десетина метра зад него върви друг мъж в обичайните златотърсачески одежди. Муди се спря да го изчака и двамата си кимнаха.
— Здрасти — обади се непознатият. — На север ли отиваш?
— Да.
— Към брега? Към Чарлстън?
— Надявам се да стигна до там. В една посока ли сме?
— Така изглежда. Нещо против да вървим заедно?