Беше убедена, че никой не я харесва, и щеше да се изненада много, ако узнаеше, че всъщност околните далече нямат еднакво мнение за нея. Според някои безхитростната непринуденост, с която говореше най-често, беше тревожен белег на наличието на лично мнение, чието искрено изразяване бе още по-стряскащо неженствено, за останалите обаче държанието ѝ беше просто непресторено и заради това освежително. По същия начин склонността ѝ да гледа на света през присвити очи за някои подсказваше боязън, а за други — пресметливост. За Кросби Уелс Анна беше най-вече „сладка“, той се радваше на смущението ѝ и много пъти ѝ го беше казвал.
— Ще ти е добре в лагера, момичето ми — рече ѝ. — Ти си свеж полъх. Непокварена. Няма нищо по-лошо от жена, която има готов отговор за всичко. И е забравила да се изчервява.
След неочакваното завръщане на съпруга ѝ Лидия Уелс — жена с готови отговори за много въпроси, която почти никога не се изчервяваше — рядко можеше да бъде видяна в дома на „Къмбърланд“ № 35. Тя излизаше сутрин и се връщаше чак по свечеряване, когато игралният дом отваряше врати. Докато нея я нямаше, Уелс обикновено седеше в будоара на първия етаж, където гарафите в бюфета се пълнеха всеки ден. Алкохолът смекчаваше нрава му. Анна установи, че го харесва най-много привечер, когато след три-четири чаши уиски Кросби беше замислен, но още не се беше разкиснал.
От думите му тя подразбра, че той не възнамерява да се връща в Дънстан и да продължи да търси злато. Миналата година бил направил голям удар и сега искал да използва богатството си, да го вложи в някакво начинание било то в Дънидин, било другаде и заради това отделяше много време на местните вестници: сравняваше цените на златото, следеше поскъпването и поевтиняването на различните стоки. „Как ще ме харесваш повече, като собственик на стадо овце или на дъскорезница?“, беше я попитал гой и се засмя гръмко, щом видя как тя се изчервява.
Анна не знаеше дали госпожа Уелс си дава сметка за нейното притеснение и за причината за него. По-възрастната жена продължаваше да се държи мило с нея, тонът ѝ беше задушевен, както при първата им среща, но на Анна ѝ се струваше, че господарката на дома се е отдръпнала леко, все едно тайно се подготвя за предстоящ разрив в отношенията им. Госпожа Уелс беше хладна и със съпруга си. Когато той я заговореше, тя само го изслушваше, без да се усмихва, и после сменяше темата. Тези дребни знаци на недоволство смазваха Анна и заради това тя още по-отчаяно се стремеше да спечели благоволението ѝ. Вече съзнаваше, че е била изиграна, както се беше изразил Кросби Уелс, но вместо да насочи усилията си към изобличаването на лъжата за несъществуващата Елизабет Макей (за която никога повече не стана дума), Анна ги влагаше в изпълнено с отвращение себеукоряване и в тайното убеждение, че единствено тя може да изкупи стореното от нея и Кросби.
Естеството на „Дома на желанията“ ѝ беше разкрито внимателно и постепенно. Сутринта, когато Анна пристигна в Дънидин, госпожа Уелс ѝ беше показала салона на първия етаж и Анна веднага го беше харесала: плюшените сепарета, бутилките от зелено стъкло на бара, масите за игра, колелото на късмета, напомнящата на изповедалня малка кабинка с летящи врати, в която госпожа Уелс понякога предсказваше срещу заплащане бъдещето на посетителите. На дневна светлина помещението изглеждаше запазено, прашинките, уловени от слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, вдъхваха усещане за сила, за издръжливост. Анна беше възхитена. По настояване на домакинята тя стъпи на подиума и завъртя колелото — загледа как гумената стрелка потраква към триъгълника с голямата печалба и накрая с едно последно щракване го подминава.
Госпожа Уелс не я покани веднага да присъства на вечерните празненства. От прозореца в стаята си Анна наблюдаваше прииждащите мъже, които слизаха от файтони, сваляха ръкавиците си, пресичаха улицата и потропваха на вратата, не след дълго през пролуките на дюшемето се промъкваше мирис на пури, който придаваше на въздуха в стаята тръпчив, лютив привкус и забулваше в сива мъгла светлината от лампата. Към девет жуженето на разговорите се превръщаше в оглушителен грохот, накъсван от смях и ръкопляскане. Анна чуваше само това, което идваше през пода, макар че при всяко отваряне на вратата към коридора долу шумът се усилваше и тя успяваше да различи отделни гласове. Любопитството ѝ растеше, после беше заменено от униние и след няколко дни Анна нерешително и с гузна нотка в гласа попита дали ще ѝ бъде позволено да обслужва бара. Оттогава го правеше всяка вечер, но госпожа Уелс ѝ наложи две ограничения: никой от посетителите да не се обръща направо към нея и тя да не танцува.