— Вдига ти цената — обясни Уелс. — Колкото повече се налага да чакат, толкова повече ще ти вземе, когато те изкара на пазара.
— Стига, Кросби! — сопна се съпругата му. — Никой никого няма да изкарва на пазара. Не ставай смешен.
— Земеделието не е лошо занимание — подхвърли той. — Може да стана земеделец и тогава ти ще дойдеш да живееш с мен на село. — После се обърна към Анна и рече: — Няма нищо лошо в този занаят. Майка ми беше уличница, Бог да я прости.
— Опитва се да те изплаши — обади се госпожа Уелс. — Не го слушай.
— Не ме е страх — отвърна Анна.
— Видя ли, не я е страх — отбеляза Уелс.
— Защото няма от какво да я е страх — рече госпожа Уелс.
В интерес на истината Анна гледаше на момичетата в заведението не със страх, а със спотаено възхищение. Те не проявяваха никакво любопитство към нея, наричаха я Сидни или Порт Джаксън, но тя не се обиждаше, тъй като в нея нямаше и капчица гордост, умореното им безразличие ѝ се струваше изтънченост, към която Анна тайно се стремеше. Те предаваха поръчките на картоиграчите — за уиски с вода казваха „едно малко“, другото беше „едно чисто“ — и чакаха Анна да подреди чашите и да ги напълни. След това притискаха таблата към ханша си или я вдигаха високо над главата и кръшно се отправяха към масите, като оставяха след себе си лепкав мирис на пудра, мазила и парфюм.
Сутринта на дванайсети май обитателите на „Къмбърланд“ №35 станаха рано. Довечера в „Дома на желанията“ щеше да се проведе празненство в чест на моряците и „господата с връзки с морето“ и предстоеше голяма подготовка за това грандиозно събитие. Госпожа Уелс беше наела цигулар и беше поръчала доставка на лимони, смърчова бира, ром и няколкостотин метра въже, от което възнамеряваше да сплете венци за украса на масите.
— Аз ще направя първия като мостра — рече тя на Анна, — а ти може да сплетеш останалите следобед, ще ти покажа последователността и как да скриеш краищата.
— Язък за хубавото въже — измърмори Уелс.
Съпругата му продължи, все едно не го е чула:
— Според мен с венците ще стане страхотно, човек никога не може да прекали с украсата. Ако остане от въжето, ще го закачим над бара.
Закусваха заедно — това се случваше рядко, тъй като Уелс рядко ставаше преди обяд, а господарката вече беше излязла, когато Анна се събудеше. Госпожа Уелс седеше като на тръни, навярно се тревожеше за успеха на празненството.
— Ще изглеждат прекрасно — отвърна Анна.
— А после какво ще измислиш? — подхвърли Уелс сърдито. — Празненство за златотърсачи? Със сандъче с пясък на всяка маса и подземна галерия зад бара? „В чест на редовия човек! — така може да го оповестиш. — Празненство за обикновените хора. За господата без никакви връзки.“ Не е зле, нали?
— Искаш ли още препечен хляб, Анна? — попита госпожа Уелс.
— Не, госпожо.
— Един от гостите довечера е награждаван с орден — продължи госпожа Уелс, като смени темата. — Колко вълнуващо! За първи път ще бъда домакиня на герой от морска битка. Трябва да го разпитаме за онова време, нали, Анна?
— Да.
— Капитан Раксуърти. Награден е с кръст „Виктория“, дано не забрави да си го сложи довечера. Подай ми маслото, моля.
Уелс подаде маслото и след малко се поинтересува:
— Пристигна ли днешният „Уитнес“?
— Да, прегледах го, няма нищо интересно — отвърна тя. — Петъчните вестници винаги са много постни.
— Къде е? — попита господин Уелс.
— Изгорих го.
Той впи поглед в нея.
— Все още е сутрин.
— Знам, че е сутрин, Кросби! — засмя се съпругата му. — Запалих камината в стаята си с него.
— Девет часът е — оплака се Уелс. — Кой изгаря днешния вестник в девет сутринта? И то преди да съм го прочел. Ще ме накараш да изляза.
— Спести си шестте пенса — рече госпожа Уелс. — Вътре имаше само клюки. Нищо интересно, както ти казах.
Тя хвърли поглед към часовника, Анна забеляза, че го прави за втори път, откакто са седнали на масата.
— Аз харесвам клюките — рече Уелс. — А и нали знаеш, че търся в какво да вложа парите. Как да съм в крак с цените без вестник?
— Е, стореното е вече сторено, нищо няма да ти стане да почакаш до утре. Искаш ли още препечен хляб, Анна?
Анна се намръщи леко, госпожа Уелс вече я беше питала.
— Не, госпожо.
— Добре. — Госпожа Уелс потропваше нервно с крак. — Каква забава ще стане довечера! Обичам да подготвям празненства. А и моряците са толкова жизнерадостни. И много добри разказвачи. Историите им никога не са скучни.