— Дълго е за обяснение.
— Не се и съмнявам.
— Мога да ти ги върна.
— Така ли?
— Утре. След като мине празненството.
— А защо не днес? Защо не веднага?
— Няма смисъл да издевателстваш над мен! — избухна тя. — Просто днес не мога. Трябва да почакаш до утре.
— Мъчиш се да спечелиш време — отбеляза Уелс. — Чудя се защо.
— Кросби, празненството…
Той се взира дълго в нея. После прекоси стаята и рязко дръпна пискюла на шнура. След миг прислужницата Люси се появи на прага.
— Люси — заповяда Уелс, — изтичай до „Джордж“ и ми купи днешния „Отаго Уитнес“. Госпожа Уелс по погрешка го е изгорила сутринта.
Злато
Доброто разположение на духа, подтикнало Емъри Стейнс веднага след пристигането си в Дънидин да поръча на госпожа Лидия Уелс, медиум и спиритист, изготвянето на рождена карта, допълнително се подхрани от предсказанията ѝ, които, до едно благоприятни, му вдъхнаха такова въодушевление, че му се прииска да отбележи повода. На другата сутрин той се събуди с ужасно главоболие и гузно усещане за задлъжнялост, потърси пояснение от съдържателя и за свой потрес узна, че е заборчлял на странноприемницата с осем лири, тъй като е заложил на комар двуседмичния си престой и е загубил не само него, а и още пет лири отгоре. Обстоятелствата, при които беше поел този кошмарен дълг, бяха замъглени в паметта му и той помоли съдържателя за чаша кафе на вересия, за да седне и да помисли какво да прави оттук насетне. Молбата му беше изпълнена и младежът все още стоеше на бара четирийсет и пет минути по-късно, когато при него дойде Франсис Карвър с документи за съдружие в ръка.
Карвър отправи предложението си направо и с прости думи. Бил готов да осигури достатъчно пари, за да му набави разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет до най-близкото находище, като нехайно добави, че с радост би покрил и натрупаните му предишната вечер дългове. В замяна Стейнс се съгласявал да му отстъпи половината дял от първото си находище с изплащане на годишни дивиденти, като парите трябвало да бъдат превеждани по сметката на Карвър в Дънидин.
Емъри Стейнс веднага си даде сметка, че е бил изигран. Помнеше първите часове от предишната вечер, в които Карвър го беше взел под крилото си, със смях бе удвоявал залозите и му беше пълнил чашата. Освен това имаше смътното чувство, че дългът му е бил натрапен по някакъв начин, тъй като по принцип нямаше кой знае каква слабост към картите и досега не беше губил такава голяма сума. Струваше му се забавно, че е бил измамен в самото начало на приключението си, и поради развеселеността си изпитваше едва ли не привързаност към Карвър, както човек изпитва привързаност към опитен противник в шаха. Реши да причисли случилото се към графа „трупане на опит“ и прие условията за съдружие с обичайната си незлобливост, като тайно си обеща оттук нататък да бъде по-бдителен. Да те надхитрят веднъж, беше занимателно, втори път обаче нямаше да го позволи.
Стейнс не умееше да преценява добре хората. Обичаше да бъде очарован и затова често биваше привличан от личности, в чието държание се усеща намек за трагедия, романтика или нещо митично. И да подозираше, че у Карвър се таи някаква подлост, младежът я възприемаше само като въображаема черта, допълваща пиратския образ на моряка, и ако се беше постарал да разнищи това си впечатление, щеше да установи, че то му допада. Карвър беше с повече от двайсет години по-голям от него и освен това беше набит и тъмнокос за разлика от Стейнс, който беше слаб и русоляв. По-възрастният мъж имаше вид на човек, готов всеки миг да извади оръжие, говореше грубо и рядко се усмихваше. С две думи, младежът го намираше за възхитителен.
Щом подписаха договора, Карвър стана още по-рязък. Находищата в Отаго, заяви той, вече били на изчерпване. По-добре било Стейнс да се отправи към току-що построения град Хокитика на Западния бряг, където, ако се вярвало на слуховете, човек можел да забогатее за един ден. Пристанището на Хокитика било известно с опасностите си, два парахода вече се били разбили в плитчините, заради това било за предпочитане да се пътува не с параход, а с платноход. Ако младежът склонял да го придружи до митницата, а след това до железарията на „Принсес“ и оттам до Запасна банка, до обяд щели да свършат всички задачи. Стейнс на драго сърце се съгласи и след три часа вече разполагаше с разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет за Хокитика за шхуната „Бланш“, която сутринта на тринайсети май щеше да вдигне котва.