През следващия половин месец двамата се срещаха често: Карвър беше в едномесечна почивка, докато корабът му бъде насмолен и такелажът бъде сменен, и затова също като Стейнс беше отседнал в „Хоторн“ на улица „Джордж“. Повечето сутрини закусваха заедно и понякога младежът го придружаваше в многобройните му задачи и срещи из града, като през цялото време не спираше да бърбори. Карвър не го отпращаше и макар че не му отговаряше и в държанието му се долавяше сдържана тревога, Стейнс се ласкаеше от мисълта, че компанията му е добре приета, тъй като отвлича вниманието на моряка от някакво голямо притеснение.
Емъри Стейнс съзнаваше, че оставя дълбока следа у всеки, с когото го срещне съдбата. С годините това познание се беше превърнало в очакване, в резултат на което странността на младежа изпъкваше още по-силно. Държанието му издаваше необичайна смесица от копнеж и въодушевление, което иде да рече, че въодушевлението му беше винаги от мечтателен вид, а копнежите — неизменно възторжени. Той намираше радост във всевъзможни невероятни и непрактични идеи, които преследваше с нескритата наслада на потънало в игра дете. Когато говореше, изказваше оригинални съждения, и то с идеалистичен плам, който будеше усмивки дори у най-строгите му критици, а когато мълчеше, отстрани изглеждаше, че въображението му работи под пълна пара, понеже Стейнс често въздишаше или кимаше, сякаш се съгласяваше с невидим за околните събеседник.
Ведростта му сякаш бе непоклатима, ала тази му нагласа не почиваше на някакви определени житейски принципи. Като цяло убежденията му бяха по-скоро интуитивни, отколкото стъпили на здрава основа, и той не беше придирчив към подбора на личностите, с които общуваше, смяташе по своя си интуитивен начин, че всеки мислещ човек е длъжен да търси досег с различен тип хора, ситуации и възгледи. Беше много начетен и макар че имаше слабост към романтиците и никога не му омръзваше да обсъжда свойствата на възвишеното, в никакъв случай не беше строг последовател на това, а и на което и да е друго направление. Самотното му, оставено на самотек детство, прекарано най-вече в бащината библиотека, го беше подготвило за множество възможни животи, без той да има предпочитание към някой от тях. Можеше да бъде видян и как, издокаран в сутрешен тоалет, разисква Цицерон и Сенека, и как с ботуши и вълнен панталон се спуска по някой планински склон в търсене на хубава гледка, при това и в двата случая насладата му щеше да е еднаква.
На двайсет и първия му рожден ден му беше поставен въпросът къде би искал да отиде и той веднага отвърна: „В Отаго!“, тъй като знаеше, че златната треска във Виктория е отминала, а от малък беше влюбен в златотърсаческия живот, който неговите копнежи рисуваха като донкихотовски и алхимически. Представяше си как златото блести невидяно и неоткрито на някой самотен бряг в неизследвана страна, представяше си как пълната месечина се жълтее над открито море, представяше си как прекосява на кон през брода голяма река и спи на голата земя, как налива вода в дървено корито за промиване и навива тесто около пръчка, за да го опече в жаравата. Колко ще е хубаво, мислеше си той, да може да каже, че богатството му е по-старо от хората и човешката история, че го е намерил случайно, че с двете си ръце го е извадил от земята.
Молбата му беше изпълнена и веднага беше купен билет за парахода „Щастлив вятър“, който потегляше за Порт Чалмърс. В деня на заминаването баща му го посъветва да мисли трезво, да постъпва благородно и да се върне у дома, щом види достатъчно от света, за да разбере къде е мястото му в него. Пътуването в чужбина, рече той, е най-доброто образование и всеки мъж е длъжен да види и да опознае света. След като си стиснаха ръцете, старецът му връчи плик с банкноти с думите да не ги харчи наведнъж и му пожела приятен ден, все едно синът му излизаше да се поразходи и ще се върне за вечеря.
— А той какво работи? — попита Карвър.
— Съдия е — отвърна Стейнс.
— Добър ли е?
Момчето въздъхна и леко отметна глава.
— Ами… да, мисля, че е добър. Как да опиша баща си? Той чете много и е уважаван от колегите си, но има свои си представи за нещата. Например: твърди, че от него ще получа като наследство само цигулката и бръснача му, защото човек можел сам да си проправи път в живота, стига да е гладко обръснат и да може да свири. Дори го е написал в завещанието си, всичко останало отива при майка ми. Малко е странен.
— Хмм… — отговори Карвър.
За последен път закусваха заедно в „Хоторн“. На другата сутрин шхуната „Бланш“ потегляше за Хокитика, а няколко часа по-късно „На добър час“, оборудван с нов такелаж и с насмолен корпус, вдигаше платна за Мелбърн.