— Странно — продължи Стейнс, като почукваше по яйцето, — за първи път от пристигането ми в Дънидин някой ме пита какъв е баща ми — всеки срещнат се интересува къде ще търся злато или ми предлага съдружие, не помня вече колко пъти са ме питали какво ще правя с парите си, щом се замогна. Интересна дума е тази, „замогвам се“. Като че ли малко принизява цялата идея, не смяташ ли?
— Аха — измърмори Карвър, вперил очи във вестника.
— Чакаш ли някого?
— Какво? — попита морякът, без да вдига глава.
— От десет минути преглеждаш списъка с пристигащите в „Отаго Уитнес“ и още не си посегнал към закуската.
— Никого не чакам — отсече Карвър и отгърна на следващата страница, където бяха поместени няколко дописки от златните находища.
Помълчаха известно време. Морякът четеше, Стейнс дояде яйцето. Младежът тъкмо се канеше да стане и да се сбогува, когато вратата се отвори и влезе куриер.
— Господин Франсис Карвър!
— Аз съм — вдигна ръка Карвър.
Той разкъса плика и плъзна поглед по текста. Заради тънката хартия Стейнс видя, че съобщението се състои само от един ред.
— Надявам се да не са лоши новини — рече той.
Карвър дълго стоя неподвижно, след това смачка писмото на топка и го хвърли в огъня. Бръкна в джоба за пени и щом куриерът си тръгна, се обърна към младия си съдружник и попита:
— Какво ще кажеш за една златна лира?
— Много неща мога да кажа за една златна лира, но не ми се вярва да искаш да ги чуеш — отвърна Стейнс.
Карвър се взря в него с присвити очи.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита момчето.
— Да. Ела с мен.
Стейнс го последва по стълбите. Изчака съдружника си да отключи вратата и след това влезе заедно с него. Досега не беше стъпвал в стаята му. Беше доста по-голяма от неговата, но обзавеждането беше същото. Усещаше се лека миризма на спарено, завивките върху леглото бяха замотани. Насред стаята беше оставен обкован пътен сандък, на чийто капак беше залепена товарителница.
— Пази го за малко — рече Карвър.
— Какво има вътре?
— Няма значение какво има вътре. Не го изпускай от очи, докато не се върна. Няма да е повече от два часа. Най-много три. Имам да свърша една работа в града. За това ще получиш една лира.
Младежът вдигна вежди.
— Цяла лира, за да наглеждам няколко часа един сандък?
— Така ще ми направиш услуга — отвърна Карвър. — А аз не забравям задълженията си.
— Сигурно е нещо много ценно.
— За мен е ценно. Съгласен ли си?
— Добре — усмихна се Стейнс. — Щом е услуга. С радост.
— Трябва ти оръжие — рече Карвър и се приближи към писалището.
Младежът се разсмя.
— Оръжие?
Карвър извади пистолет, отвори го и надникна в цевта. Кимна доволно, затвори го и му го подаде.
— Ще се наложи ли да го използвам? — попита Стейнс, като оглеждаше пистолета.
— Не. Само го размахай, ако влезе някой.
— Да го размахам ли?
— Да.
— Кой ще влезе?
— Никой, Никой няма да влезе.
— Какво има в сандъка? — попита отново Стейнс. — Струва ми се, че е редно да знам. Мога да пазя тайна.
Карвър поклати глава.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
— Какво „по-малко“, аз не знам нищо! Да не излезе после, че съм станал съучастник в престъпление? Да не би сандъкът да е краден? Хайде, Карвър, наистина мога да пазя тайна.
— А, има и друго — отвърна морякът. — Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс. Ако някой дойде, аз съм Франсис Уелс. Не ме питай защо.
— Мили боже! — възкликна момчето.
— Какво?
— Ужасно загадъчно се държиш.
Изведнъж Карвър се надвеси над него.
— Ако сега си плюеш на петите, ще го смятам за нарушение на договора ни. И ще държа да получа обезщетение… каквото намеря за добре.
— Няма да си плюя на петите.
— Не изпускай сандъка от очи, докато не се върна, и после ще си тръгнеш с една лира в джоба. Как се казвам?
— Господин Уелс.
— Гледай да не забравиш. Ще си дойда след два-три часа.
Щом Карвър излезе, Стейнс остави пистолета на скрина, тъй че да сочи към стената, и се наведе да огледа сандъка. Резето беше заключено с катинар. Той го вдигна и със задоволство установи, че е от най-простия вид. Усмихна се и извади ножката си, измъкна острието и пъхна върха в ключалката. След около минута човъркане механизмът щракна.