— Някой ти е дал този адрес, така ли? — попита Уелс.
— Да — отвърна китаецът.
— Кой?
— Капитанът на пристанището.
— Значи капитанът на пристанището се е объркал, друже. — Уелс му върна писмото. — Няма такъв човек тук. За какво ти е?
— Да даде справедливост — отговори китаецът.
— Справедливост — усмихна се Уелс. — Добре, надявам се, че си го е заслужил. Успех.
Той затвори вратата и изведнъж спря с ръка на касата. Обърна се и хукна по стълбите, като взимаше по няколко стъпала наведнъж, горе в будоара „Отаго Уитнес“ лежеше сгънат на писалището. Уелс го грабна. Плъзна поглед по колонката със заминаващите на другия ден кораби и там откри следното съобщение:
Четвърти кей: „На добър час“ за Порт Филип. Екипаж: Дж. Раксуърти, капитан, П. Логан, помощник, Х. Петерсън, втори помощник, Дж. Драфлин, стюард, М. Дюи, готвач, У. Колинс, боцман, Е. Коул, М. Джерисън, К. Солбърг, Ф. Карвър, моряци.
— Кой беше?
На вратата стоеше Анна. Държеше във всяка ръка по един бронзов свещник.
— Люси ли се върна? Госпожа Уелс я чака.
— Един китаец — отвърна Уелс.
— Какво искаше?
— Търсеше някого.
— Кого?
Той се взря в нея.
— Познаваш ли някой, който е бил в Кокату?
— Не.
— Аз също.
— Там е каторга — рече Анна. — Щом е бил в Кокату, значи е каторжник.
— Да, не му е чиста работата.
— Кого търсеше китаецът?
Уелс се подвоуми, сетне попита:
— Чувала ли си името Франсис Карвър?
— Не.
— Виждала ли си бивш каторжник?
— Как бих го познала?
— Да, няма как — измърмори той.
Двамата замълчаха. След малко Анна попита:
— Да кажа ли на госпожа Уелс?
— Не, почакай.
— Качих се само да взема свещниците — тя протегна ръце за доказателство. — Тя ме чака долу.
Уелс нави вестника на тръба.
— Тя е безмилостна жена, Анна. У госпожа Лидия Уелс няма и капчица искреност, само парите я интересуват. Отмъкнала ми е златото, ще ограби и теб и накрая ще ни изхвърли на улицата. Без пукнат грош.
— Да — отвърна Анна нещастно. — Знам.
Той размаха вестника.
— Знаеш ли какво пише тук? Някой си Карвър, моряк на частен кораб, заминава утре с прилива. „Господин с връзки с морето“!
— Вероятно ще бъде на празненството довечера — рече тя.
— А капитанът на кораба се казва Раксуърти.
— Госпожа Уелс го спомена на закуска — отбеляза Анна.
— Да, точно така. — Уелс се шляпна по бедрото с вестника. — Всичко си идва на мястото. Но още не мога да видя цялата картинка.
— Кое си идва на мястото?
— От сутринта — обясни той — се питам едно: за какво са ѝ притрябвали моите книжа. Разрешителното ми за добив. Актът за раждане. Сигурен съм, че ги е взела заедно със златото, само че тя не би си направила труда, освен ако не може да ги използва по някакъв начин, а за какво са ѝ документите на един старец? Нищо не би могла да направи с тях, мислех си. В такъв случай трябва да ги е дала на някого. Но на кого? Кой има нужда от чужди документи? И накрая ми просветна. Някой, който иска да избяга. Някой с опетнено име, който иска да започне начисто. Някой, който иска да остави миналото зад гърба си.
Анна го слушаше намръщена.
— В едно съм сигурен — заяви Уелс и вдигна вестника, сякаш е маршалски жезъл. — Не знам как, нито защо и с каква цел, но съм готов да се обзаложа, моя малка Анна, че довечера ще се запозная с господин Франсис Карвър.
Калай
— Уелс… — промълви Лодърбак и се закова намясто.
— Добър вечер — поздрави Франсис Карвър.
Седеше на стол с лице към трапа. В ръката си държеше пистолет.
— Какво става тук?
— Заповядайте, влезте.
— Какво става? — повтори Лодърбак.
— Каня ви на разговор.
— За какво?
— Горещо ви препоръчвам да влезете в каютата, господин Лодърбак.
— Защо?
Карвър не отговори, но дулото на пистолета леко трепна.
— Не съм я виждал, откакто говорихме — рече политикът. — Честна дума. Казахте ми да я оставя и аз я оставих, господин Уелс. От девет месеца не съм излизал от Акароа. Пристигнах едва днес вечерта, току-що. Не съм я доближавал, точно както ме помолихте.
— Това вие го казвате — отбеляза Карвър.
— Да, аз го казвам! Нима се съмнявате в думата ми?
— Не.
— Тогава какво означава това „вие го казвате“?
— Че доказателствата сочат друго.
Лодърбак премига.
— Не знам за какви доказателства говорите — рече той след миг, — но предполагам, че става дума за квитанциите на Данфорт.
— Точно така — потвърди Карвър.
Лодърбак хвърли поглед през рамо, пристъпи в каютата и затвори вратата.
— Добре — рече той. — Явно нещо се готви. Или вече сте го приготвили.
— Да.
— С Кросби ли е свързано? За него ли става дума?
— Както знаете, много се безпокоя за стария Кросби — отвърна Карвър.
Той замълча. Политикът притеснено попита:
— Така ли?
— Да, безпокоя се за него — повтори Карвър. — Горкият ще хвърли топа от пиене.
Лодърбак беше почнал да се поти.
— Къде е Раксуърти? — попита той.
— Гуляе на „Къмбърланд“, ако се не лъжа.
— А Данфорт?
— Също.
— Взели сте им мярката, така ли?
— Не — отвърна Карвър, — на вас съм ви взел мярката.