— Беше Карвър.
— А сега как е?
Карвър се ухили, мярнаха се кървави зъби.
— Кросби Уелс.
Уелс пристъпи към него.
— Ще те убия!
— Добре, давай — подкани го Карвър и затвори очи.
Кросби вдигна ръжена.
— Къде е златото?
— Няма го.
— Къде е?
— Отплава.
— Къде? Кой го е изпратил? Ти ли?
Карвър отвори очи.
— Не, ти.
Уелс стовари ръжена върху слепоочието му и Карвър загуби съзнание. Другият мъж почака малко, за да е сигурен, че онзи не се преструва, но припадъкът очевидно беше истински, очите бяха подбелени, едната ръка потрепваше.
Той остави ръжена настрани. Прехвърли пистолета в дясната си ръка. Внимателно долепи дулото към бузата на Карвър и го побутна. Главата му клюмна назад.
— Мъртъв ли е? — обади се Анна от прага на спалнята.
Лицето ѝ беше бяло.
— Не. Диша.
С лявата ръка Уелс извади от ботуша ножката си и измъкна острието.
— Ще го убиеш ли? — прошепна тя.
— Не.
— Какво правиш?
Той не отговори. Подпря с пистолета главата на Карвър, за да не мърда, и заби върха на ножа точно под лявото му око. Веднага бликна кръв, която се събра на гъста струйка. Уелс рязко прокара острието надолу и направи прорез от окото до челюстта. После се отдръпна, ала Карвър не се свести, само изпъшка. Бузата му беше цялата в кръв, която се стичаше по челюстта и попиваше в яката.
— К за Карвър — рече Уелс тихо, впил поглед от него. — Сега всички ще те знаят, Франсис Карвър. Мъжа с белега.
Той вдигна глава. Анна беше зинала уплашено, сякаш се канеше да изкрещи. Уелс кимна към гарафата на скрина и каза:
— Пийни и веднага ще заспиш. Изгълтай го на един дъх.
Тя погледна гарафата. Лауданумът беше потъмнил уискито и му беше придал меден отблясък.
— Колко да изпия?
— Колкото можеш да погълнеш. И легни на една страна, не по гръб, иначе може да се задавиш.
— За колко време ще подейства?
— Веднага — отвърна Кросби Уелс.
Обърса ножа в килима, прибра го и се изправи, беше готов.
— Почакай. — Анна изтича в спалнята. След миг се върна с късчето самородно злато, което ѝ беше дал следобеда на първата им среща. Тикна го в ръката му. — Вземи, сигурно ще ти трябва, за да се измъкнеш оттук.
Пълнеж
— Ей, Бил!
Митничарят вдигна глава от вестника.
— Кой е там?
— Уелс. Кросби Уелс.
— Излез на светло да те виждам.
— Ето ме.
Той пристъпи с вдигнати ръце на светлината.
— Защо се промъкваш като крадец в тъмното?
Уелс се приближи, без да сваля ръцете си.
— Имам нужда от услуга.
— О!
— Искам да се кача на първия кораб, който отплава сутринта. Бил присви очи.
— Закъде?
— Няма значение — отвърна Уелс. — Където и да е. Но да не разбира никой.
— А аз какво ще получа?
Кросби отвори левия си юмрук, в дланта му лежеше късчето злато, което Анна му беше върнала. Митничарят го погледна, пресметна наум стойността и попита:
— В какво си се забъркал?
— Не съм прекрачвал закона.
— Кой те преследва тогава?
— Един на име Карвър.
— Защо?
— Открадна ми от касата у дома документите и цяло състояние в злато.
— Ти пък откога си се сдобил с цяло състояние?
— Намерих го в Дънстан. Преди около година, по-точно, преди година и три месеца.
— И си мълчиш, а?
— Естествено. Казах само на Лидия.
Митничарят се изсмя.
— Това е била първата ти грешка.
— Не, последната — поправи го Уелс.
Двамата се спогледаха.
— Май не си струва да рискувам — рече Бил.
— Качвам се на кораба, скривам се и утре сутринта отплавам завинаги. За теб остава златото, за мен — животът ми. Това е. Няма нужда да ми помагаш да се кача, само ми кажи кой кораб потегля и си затвори очите, докато минавам покрай теб.
Митничарят като че ли беше склонен да приеме. Остави вестника и се надвеси да погледне закаченото над бюрото разписание.
— Призори една шхуна вдига платна за Хокитика — рече той. — „Бланш“.
— На кой кей е? — попита Уелс. — Кажи ми и след това си затвори очите за пет минути. Нищо повече не искам, Бил.
Митничарят облиза замислено устни. Обърна се отново към разписанието, сякаш можеше да открие там правилното решение, написано черно на бяло. Изведнъж присви очи.
— Чакай малко!
— Какво?
— Тук има една пратка от теб.
Намръщен, Уелс пристъпи към него.