Щом наближи устието на реката, забеляза, че един кораб навлиза величествено в залива, платноходът, обърнат странично към сушата, беше в дълбоките води от другата страна на плитчините и като че ли изчакваше сгоден миг да ги щурмува. Докато вървеше по дългата извивка на пристана, Стейнс го оглеждаше с възхищение. Корабът беше красавец, с три мачти, не много голям, на носа имаше орел с широко отворена човка и разперени криле. На палубата стоеше жена, от това разстояние Стейнс не можеше да зърне лицето ѝ, камо ли изражението, но му се струваше, че е тъжна и замислена, тя не помръдваше, стискаше с две ръце перилата, полите ѝ трепкаха от вятъра, връзките на бонето плющяха по гърдите ѝ. Младежът се зачуди в какви ли тревожни мисли се е унесла, дали е потънала в спомени за преживяно нещастие, или гледа напред, към нещо, за което копнее или пък от което се страхува.
В Запасна банка той извади кожената си кесия и по заповед на служителя предаде златото — да бъде проверено и претеглено. Оценката отне известно време, но предложената накрая цена беше добра и Стейнс си тръгна с чек на стойност двайсет лири, скътан до сърцето в джобчето на гърдите.
— Ей, момче, почакай!
Стейнс се обърна. На стъпалата пред банката беше седнал русоляв мъж на петдесетина години. Кожата му беше загрубяла, носът беше зачервен. Лицето му беше покрито от неравна едноседмична четина, която изглеждаше побеляла.
— С какво мога да ви помогна? — попита Стейнс.
— Може да ми отговориш на няколко въпроса — отвърна онзи. — Първият е дали си служител на банката.
— Не съм.
— Добре. Ето го и втория. Честност или вярност?
— Моля?
— Честност или вярност — повтори възрастният мъж. — Кое цениш повече?
— Това някакъв номер ли е?
— Не, истински въпрос. Ако нямаш нищо против да ми отговориш.
— Ами — рече Стейнс, като сбърчи чело, — трудно мога да кажа кое ценя повече. Честност или вярност… От една страна, честността е вярност, вярност към истината… Макар че верността няма как да бъде наречена честност! Ако трябва да избирам между това да бъда нечестен, но верен, или пък честен, но неверен, по-скоро бих застанал на страната на своите, на родината, на семейството си, отколкото на страната на истината. Затова сигурно бих се спрял на верността… що се отнася до мен. Но у другите… За другите е различно. Предпочитам честен приятел, отколкото приятел, който ми е само верен, а и по-скоро искам да съм верен на честен приятел, отколкото на някой подлизурко. Да речем, че отговорът ми е двояк: у себе си ценя верността, а у другите — честността.
— Добър отговор — кимна непознатият. — Много добър.
— Наистина ли? — Стейнс се усмихна. — Издържах ли изпитанието?
— Почти — отговори мъжът. — Нуждая се от една услуга. Не е нещо незаконно и ще ти платя. Виж… — Той бръкна в джоба си и извади къс самородно злато с големината на пура. Вдигна го и то засия на светлината. — Хубавец, нали?
— Да, много е хубаво — потвърди младежът, чиято усмивка беше угаснала.
— Намерих го в долината Клута. В Отаго. Разнасям го от месец, че и два, но сега искам да купя малко земя, хвърлил съм око на един парцел, а агентът приема само книжни пари. Ала ме ограбиха. Няма как да докажа самоличността си. Документите ми, разрешителното за добив — всичко ми взеха. И не мога да продам златото в банката.
— Аха.
— Затова ми трябва услуга. Ще занесеш златото в банката. Ще кажеш, че е твое, че си го намерил някъде. И ще го смениш за книжни пари. Ще ти отнеме не повече от половин час. И ще ти платя колкото поискаш.
— Разбирам — измърмори нерешително Стейнс. Помисли малко и попита: — Не може ли да обясните на хората вътре в какво положение се намирате? Кажете им, че са ви ограбили.
— Няма как.
— Винаги остава нещо черно на бяло — продължи младежът. — Дори да са ви задигнали документите, от банката ще намерят друг начин да докажат самоличността ви. От списъка с пристигащите например.
Мъжът поклати глава.
— Разрешителното ми за добив беше от Отаго — рече той, — а когато пристигнах, изобщо не минах през митницата. Никъде не е отбелязано, че съм тук.
— О! — възкликна Стейнс с нарастващо притеснение.
Непознатият пристъпи към него.
— Казвам ти самата истина, момче. Златото е мое. Намерих го в Клута. Ще ти нарисувам мястото, ако искаш. Карта ще ти направя! Не те лъжа.
Младежът отново погледна златото.
— Някой може ли да потвърди?
— Не съм го показвал на никого — отвърна мъжът рязко. — Кой би размахвал такова парче злато насам-натам? Веднъж вече ме ограбиха, не искам да се повтори. Освен мен го е виждал един-единствен човек. Една млада жена, Анна Уедърел. Тя може да потвърди, че казвам истината, само че е в Дънидин и не мога да седя да чакам да пристигне пощата.