— Аха. Пристигна с парахода в четвъртък. Издокарана от глава до пети, личеше си, че е свикнала да пътува по море. Роклята събрана и заметната през рамо, кюлотите придържани с ръка. Всичко ѝ се виждаше. Мътните да ме вземат, ако мога да разбера как Кросби Уелс е хванал такава госпожичка!
Лодърбак все още не се беше съвзел от шока.
— Лидия Уелс е жена на Кросби Уелс…
— Поне така твърди тя. — Превозвачът изведнъж остави чашата, приведе се напред и разтвори длан на масата между тях. — Като те гледам, явно има нещо, дето ти пречи да говориш направо. Защо не го споделиш, свои хора сме?
Това предложение, изречено тъй простичко, сякаш помете някакъв бент в душата на политика. Като повечето управници, които са свикнали винаги да бъдат обслужвани и рядко се озовават сами, Лодърбак възприемаше околните единствено през призмата на тяхната полезност. Балфор определено беше симпатяга — прозорлив в търговските дела, гръмогласен веселяк, винаги готов да избухне в смях, — но стойността му като човек се равняваше на стойността на ролята, която играеше: за Лодърбак той беше заменим. До този момент на него и през ум не му беше минало да си прави труда да научава какво се крие зад качествата му, които се виждаха на повърхността.
Мигът, в който управникът за първи път възприема поданика си като човек — може би не напълно равен нему, но поне свободно създание, притежаващо слабости, страсти, истинско минало и неясно бъдеще, — е върховно, абсолютно съкровен. Сега Алистър Лодърбак усети този абсолют и се засрами. Осъзна, че превозвачът му е предложил приятелство, а той е приел само помощта му, че Балфор е предложил добрина, а той е приел само ползата от него. Обърна се към помощниците си и рече:
— Момчета, искам да поговоря с Балфор на четири очи. Оставете ни.
Огъстъс и Джок се надигнаха от масата (с неприсъщо за него ликуване превозвачът отбеляза, че и двамата изглеждат недоволни) и излязоха безмълвно от салона. След като си тръгнаха, Лодърбак въздъхна тежко. Напълни си отново чашата с вино, но вместо да отпие, я хвана между дланите си и се взря в нея.
— Липсва ли ти Англия, Том?
— Англия ли? — Балфор вдигна вежди. — Не съм стъпвал в слънчевата Англия от… откога, отпреди косата ми да побелее!
— Да, да — кимна политикът. — Бях забравил, че си бил в Калифорния,
Той замълча и се укори наум.
— Тук всички говорят за дома — рече Балфор. — И на човек няма как да не му мине през ума, че явно най-много милееш за дома, когато си далече от него.
— Да — отвърна тихо Лодърбак, — така е.
— Повечето момчета са винаги с единия крак на кораба — продължи превозвачът, окуражен от съгласието му. — Връщат се веднага щом понатрупат малко злато. И какво правят? Уреждат си живота, намират си някоя девойка, установят се и за какво мечтаят тогава? За какво копнеят? За находищата! За времената, когато ръцете им са били пълни със злато! Макар че, докато са били тук, са приказвали само за дома. За майка си. За йоркширския пудинг. За хубавия бекон. И всичко останало. — Той тропна с чашата по масата. — Англия е старата ни родина. Няма как старата родина да не ни липсва. Разбира се, че ще ни липсва. Но аз няма да се върна.
Докато чакаше събеседникът му да заговори, той плъзна поглед наоколо. Минаваше десет, още не се бяха появили хора за обяд, но скоро щяха да започнат да пристигат, тъй като беше събота, и то събота след цяла седмица дъжд. Момчето пред камината беше изчезнало заедно с ютиите, готвачът беше прибрал картите и разсичаше един джолан, миячите бяха слезли от стаичките си и сега шумно трупаха чинии на камари. Свещеникът на съседната маса още не си беше допил кафето, което отдавна беше изстинало. Погледът му беше прикован в брошурата в ръката, устните му бяха свити съсредоточено. Личеше, че не обръща никакво внимание на съседите си, ала въпреки това Балфор придърпа стола по-близо, тъй че политикът да не говори силно.
— Лидия Уелс — поде Лодърбак — притежава едно заведение в Дънидин, чието име бих искал да произнеса само веднъж, ако не възразяваш. Нарича се „Дом на желанията“. Доста глупаво име, като се замисли човек. Сигурно си го чувал.
Балфор кимна едва-едва, колкото да покаже, че не е много наясно, но и не тъне в пълно неведение. Заведението беше игрален дом от най-долнопробните, известно с високите залози и танцьорките си.
— Лидия беше… моя близка. Между нас и дума не е ставало за пари. Изобщо не съм ѝ давал нищо, уверявам те. Заклевам се, това е самата истина. — Помъчи се да улови погледа му, ала Балфор беше свел очи. — Както и да е. Когато се случех в Дънидин, винаги се отбивах при нея.