— Толкова скоро! — възкликна той смаяно, сякаш скорошното пристигане правеше случайната им среща още по-забележителна.
— А ти? — попита Анна. — Отдавна ли си тук?
— Повече от месец — отвърна момчето и изведнъж се усмихна. — Колко се радвам да те видя, прекрасно е! Откога не съм зървал познато лице.
— Ти… в лагера на златотърсачите ли си? — попита тя и отново се изчерви.
— Да, тук съм да натрупам състояние или поне случайно да се натъкна на него, признавам си, че не ми е много ясна разликата между двете. О! — Той смъкна рязко шапката си. — Каква непростима грубост от моя страна. Още не съм се представил. Казвам се Стейнс, Емъри Стейнс.
Клинч се възползва от тази възможност да се намеси.
— Харесва ли ви Хокитика, господин Стейнс?
— Да, много — отговори младежът. — Невероятна сбирщина от крайности! Има вестник, но не и кафене, в което човек да може да го прочете, има аптекар, който изпълнява всякакви рецепти, но не може да се намери лекар, който да ги предпише, а за болница да не говорим. В магазините има или само ботуши, или само чорапи, не и двете едновременно, а всички странноприемници по „Гуляйджийска“ предлагат през целия ден единствено закуска!
Анна се усмихваше. Отвори уста да отвърне, но Клинч я изпревари.
— В „Скарата“ има топла вечеря — рече той. — Порция за три пени и друга за шест пени, в която е включена халба бира.
— Кое беше „Скарата“? — попита Стейнс.
— На „Гуляйджийска“ — отговори Клинч, сякаш този адрес беше напълно достатъчен.
Момчето се обърна отново към Анна.
— Какво те води на Западния бряг? Да не би да идваш при някого? Тук ли ще живееш? Смяташ ли да останеш?
Анна не искаше да споменава името на Манъринг.
— Да, мисля да остана — рече тя предпазливо. — Ще отседна в „Скарата“, където любезно ме покани господин Клинч.
— Това съм аз — обади се съдържателят и протегна ръка. — Едгар е малкото ми име.
— Радвам се да се запознаем — рече Стейнс и стисна десницата му за миг, после пак се завъртя към Анна. — Още не знам как се казваш… Но може би е по-добре да не питам. Запази го в тайна, тъй че да се потрудя, за да го узная.
— Казва се Анна Уедърел — намеси се пак Клинч.
— О! — възкликна момчето.
На лицето му се изписа изненада, Стейнс се взираше любопитно в Анна, сякаш името ѝ му говореше нещо, което той, кой знае защо, не можеше да изрече.
— Хайде да тръгваме — подкани Клинч.
Стейнс отскочи настрани.
— А, да, разбира се. Вървете. Желая ви приятен ден и на двама ви.
— Радвам се, че се видяхме отново — рече Анна.
— Може ли някой път да те навестя? — попита той. — След като се настаниш в странноприемницата?
Анна изненадано му благодари и се канеше да добави още нещо, но Клинч вече беше обърнал гръб на момчето и я придърпваше след себе си, притиснал здраво ръката ѝ към гърдите си.
Овен с управител Марс
Маорът носеше на пояса си нещо като къса тояга от нефрит, мушната, все едно е пистолет или камшик. Беше във формата на весло и излъскана до блясък, камъкът беше тъмнозелен и изпъстрен с жълти жилки като грозд цветчета коухай, хванати в стъкло.
Карвър набързо изрече предложението си и се канеше да тръгва, когато изведнъж нефритът улови слънчевите лъчи и заискри — капитанът заинтригувано посочи към него и попита:
— Какво е това? Гребло ли?
— Пату пунаму — отвърна Тафарей.
— Дай да го погледна — рече Карвър и протегна ръка. — Искам да го пипна.
Тафарей извади тоягата от колана си, но не му я подаде. Застина за миг, впил очи в събеседника си, и внезапно скочи, замахна два пъти, сякаш да го прониже в гърлото и в гърдите, а после вдигна оръжието високо над рамото си, спусна го бавно и го задържа на милиметри от слепоочието на Карвър.
— По-здраво от стомана — рече той.
— Виж ти — отвърна Карвър, който не беше трепнал. — По-здраво от стомана, а?
Тафарей сви рамене. Отстъпи и прибра тоягата в колана си, огледа Карвър с вдигната брадичка и стиснати зъби, след това се усмихна студено и му обърна гръб.
Слънце в Близнаци
— Да му се не види! — измърмори Льовентал. Взираше се намръщено в печатарската форма, като четеше текста от дясно наляво и отзад напред, тъй като буквите бяха огледални и подредени наобратно. — Получи се опашка.