Светилата [bg]

— Не, не търся да купувам — отвърна Карвър.

Седма част Обител 28 юли 1865 година 42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E

Рак и Луна

В която Едгар Клинч се опитва да се наложи, тъй като се е досетил, че влошаването в здравословното състояние на Анна се дължи на зависимостта ѝ от опиата, улеснявана и окуражавана от работодателя ѝ Манъринг, а Анна Уедърел, която в някои отношения е по-твърдоглава от Клинч, не отстъпва.

— Нямам нищо против китайците — заяви Клинч. — Просто, като го гледам, не ми харесва.

— Кое?

— Това, което виждам. Тази ситуация.

Анна приглади полата на роклята си — муселинова, кремава и с плетена на една кука предница, една от петте, които беше купила от вехтошарите след корабокрушението на „Титания“ преди няколко седмици. Две от роклите бяха изпъстрени с черна плесен, която не падна и след няколко пранета. Тоалетите бяха много тежки, със стегнати корсети, което тя си обясняваше с това, че са от по-стари, по-строги времена. Вехтошарят ги беше опаковал в хартия, като отбеляза, че в деня на корабокрушението на „Титания“ не е имало жени, още по-странно било, че никой не се бил появил да потърси сандъка след изваждането на товара от заседналия в плитчините кораб. Превозвачите не били чували за него. Надписът на товарителницата бил размазан от морската вода, а в регистъра натоварите на парахода сандъкът изобщо не бил посочен. Истинска загадка, заключи вехтошарят и изрази надежда, че няма да я сполетят някакви неприятности, ако носи роклите.

Клинч поднови атаката си.

— Как може да се очаква да разсъждаваш трезво, когато си замаяна от опиума? Как ще се защитиш, ако… ако… ако се сблъскаш с нещо непристойно?

Анна въздъхна.

— Не е твоя работа.

— Моя работа е, нали виждам, че той те е хванал в юмрука си и се възползва от теб!

— Той винаги ще е по-силен от мен.

Съдържателят продължи развълнувано:

— Откъде идва този глад към опиума? Отговори ми! Взела си веднъж лулата да опиташ и това е решило всичко, така ли? Щеше ли да го направиш, ако господин Манъринг не те беше принудил? Той много добре знае какво иска, иска да те натика в ъгъла, тъй че да не можеш да мърдаш. Да не мислиш, че не съм го виждал преди? Другите момичета бягат от опиума като дявол от тамян. Той го знае. И въпреки това се е пробвал с теб. Той те е накарал. Завел те е там.

— Едгар…

— Какво? — извика Клинч. — Какво?

— Остави ме на мира, моля те — отвърна Анна. — Нямам сили.

Слънце в Лъв

В която Емъри Стейнс е поканен на дълъг обяд от магната Манъринг, който от един месец всячески полага усилия да се сприятели с него, макар че както винаги се държи високомерно, сякаш само той има право да преценява постиженията на златотърсачите и да ги възхвалява.

— Успехът ви отива, господин Стейнс — рече Манъринг. — А тази дреха аз много я харесвам.

— Боя се — отвърна младежът, — че късметът ми беше силно преувеличен.

— Недейте да скромничите. Този къс злато е невероятна находка. Видях отчета на банката. Колко ви дадоха за него, сто лири ли?

— Там някъде — измърмори смутено Стейнс.

— Казахте, че сте го намерили в кариерата.

— Близо до кариерата — поправи го той. — Не помня точно мястото.

— Където и да е било, извадили сте страшен късмет — заключи магнатът. — Ще доизядете ли мидите, или да минем на сиренето?

— Приключих с тях.

— Сто лири! — възкликна Манъринг и даде знак на келнера да отнесе чиниите. — Много повече, отколкото сте дали за „Скарата“. Колко всъщност платихте?

Стейнс потръпна.

— За „Скарата“ ли?

— Едва ли повече от двайсет лири.

Нямаше смисъл да се опитва да лъже.

— Двайсет и пет.

Манъринг стовари длан върху масата.

— Признахте си най-сетне! Прибрали сте куп пари, а вече цял месец не сте похарчили и пени. Защо? Какво сте замислили?

Младежът не отговори веднага.

— Винаги съм смятал — рече накрая той, — че има голяма разлика между това да пазиш своя тайна и да пазиш чужда, даже си мисля, че се нуждаем от две отделни думи, една за своята тайна и една за чуждата, която може да не сме искали да узнаем, но въпреки това сме задължени да пазим. Същото е и с любовта, има огромна разлика между любовта, която даваме или искаме да дадем, и любовта, за която копнеем и получаваме.

За миг се възцари мълчание. След това Манъринг рече грубовато: