— Тпруу, стой! — извика Карвър и се завъртя…
Конят се вдигна на задните си крака и…
В която Анна Уедърел изрича лъжа, за да защити Кросби Уелс, като се надява с това закъсняло доказателство за вярност да поправи по-раншното си предателство, неясният спомен за което гасне, тъй като умът ѝ е тройно замъглен първо от опиума, второ от нараняванията и накрая от лауданума, даден ѝ от доктор Гилис като подготовка за злощастната операция, по време на която Анна плака, стена, издраска лицето си с нокти и буйства тъй, че доктор Гилис се принуди да потърси помощ, а Лъовентал, който обикновено проявява сила на духа в мигове на злополуки и безредици, се разплака, докато държеше ръцете ѝ.
Когато Анна отвори очи, Льовентал се беше надвесил над нея с бяла кърпа в едната ръка и с бутилка лауданум в другата, до него стоеше пребледнял Едгар Клинч.
— Съвзе се — отбеляза Клинч.
— Анна — повика я Льовентал, — Анна… Миличка…
— Ооох — простена тя.
— Кажи ни какво стана. Кой беше?
— Карвър — отвърна тя замаяно.
— Да? — попита Льовентал, приведен над нея.
Анна не биваше да издава Кросби Уелс. Беше се заклела, че няма да го предаде. Не биваше да споменава името му.
— Карвър… — повтори Анна, умът ѝ ту се избистряше, ту пак потъваше в мъгла.
— Да?
— Той беше бащата.
В която Емъри Стейнс научава от Бенямин Льовентал за побоя над Анна, веднага оседлава коня и се отправя към долината Арахура със стиснати зъби и насълзени очи, видими следи за душевния смут, причините за който той не признава и не се опитва да изрази с думи, доколкото едно такова силно чувство може изобщо да бъде незабавно изразено и разбрано от страдащия, който в този случай е тъй разтърсен от неподправения разказ на Лъовентал за нараняванията и от кръвта, оплискала печатарската престилка на вестникаря от гърдите до пояса, че си забравя в конюшнята шапката и портфейла и на тръгване едва не събаря Харалд Нилсен, тръгнал да излиза от магазина на Тайгрийн с книжен пакет в ръка.
Уелс отвори вратата. На прага, превит на две, стоеше Емъри Стейнс.
— Детето е починало — изплака той. — Детето ти е мъртво!
Уелс му помогна да влезе и изслуша разказа му. След това донесе бутилка бренди и наля в две чаши, изгълтаха ги на един дъх и той отново ги напълни, пресушиха и тях и Кросби наля за трети път.
Когато изпразниха бутилката, Стейнс рече:
— Ще ѝ дам половината. Ще го разделим. Имам цяло съкровище, скрито, заровено в земята. Ще го изкопая.
Уелс се взираше в него напрегнато. След малко попита:
— И на каква стойност е тази половина?
— Поне две хиляди — отвърна завалено младежът, после оброни глава на масата и затвори очи.
Уелс взе от лавицата тенекиена кутия, отвори я и извади бял лист и писалка. Седна отново на масата и написа:
На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.
— Ето — обади се той. Подписа се и побутна листа към Стейнс. Подпиши се.
Момчето обаче спеше.
Единайсета част
Орион залязва, Скорпион изгрява
3 декември 1965 година
42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E
Луна в Телец (в лъчите на Орион)
В която Анна Уедърел потъва в размисли и пресмята дълговете си, това занимание я хвърля в такава безнадеждност, че умът ѝ, така да се каже, извръща глава и потърсва друг, по-приятен обект, към който да насочи погледа си, и неизбежно се спира на усмихнатия лъчезарен Емъри Стейнс, за чието благоволение Анна копнее повече от всичко, но този копнеж бива потъпкван в мига, в който припламне, тъй като Анна знае, че Емъри е от съвсем друг свят, възможностите пред него са бляскави и многобройни, докато нейните са мрачни и ограничени, а и освен това тя предполага, че това противопоставяне се пренася и в сферата на чувствата, тоест че неговите са напълно противоположни на нейните, макар че в разрез с това ѝ убеждение след възстановяването ѝ той я е посетил на три пъти и дори ѝ е подарил бутилка андалуско бренди, последната такава в Хокитика, въпреки че в мига, в който Анна я пое от ръцете му, Емъри изведнъж се сконфузи и я помоли да си я вземе, щял да я замени с друг, по-уместен подарък, на което тя съвсем искрено отговори, че е поласкана да получи дар, който не се стреми към уместност, а и освен това, предвид че бутилката е последната по рода си в Хокитика и следователно голяма рядкост, за Анна тя е по-ценна от всяка дрънкулка, която е получавала досега.