През изминалия месец дългът на Анна към Манъринг се беше удвоил. Сто лири! За да ги върне, щяха да ѝ трябват десет години, ако не и повече, ако се сметнеха лихвите и цената на опиума и се добавеше тъжната истина, че заплащането на самата Анна неизбежно щеше да започне да намалява. Дъхът ѝ беше замъглил стъклото, тя посегна да го докосне. В главата ѝ се въртеше едно изречение, звучеше като максима. „Падналата жена няма бъдеще, издигналият се мъж няма минало.“ Дали го беше чула от някого? Или сама го беше измислила?
В която Емъри Стейнс потъва в размисли и подлага на съмнение своите намерения, струва му се, че вродената му честност твърде охотно е приела копнежа му, радостта, лекотата, с която може да постигне жадуваната наслада, а това не събужда у него срам, но все пак го кара да се замисли, тъй като независимо от разликата в положението им той усеща някаква връзка с Анна Уедърел, поради която обаче се чувства не повече, а по-малко завършен, в смисъл че природата на Анна, която е едновременно противоположна и в съзвучие с неговата, сякаш осветява онези вътрешни страни на характера му, които външното му държание не показва или не може да покаже, в резултат на което Емъри се чувства едновременно половинчат и удвоен, тоест, удвоен в нейно присъствие и половинчат, когато е без нея, и заради това той изведнъж започва да не се доверява на искреността и добросърдечното любопитство, на тези си качества, които иначе биха го подтикнали да действа решително и незабавно, като в размислите му често се мяркат думите на Джоузеф Причард: „Ако не беше дългът и зависимостта ѝ от опиума, десетки мъже щяха да поискат ръката ѝ “, повтарят се без изменение и подсилват смущението му.
Навярно можеше да ѝ плати да остане при него цяла нощ. На сутринта щеше да я заведе в Арахура и да ѝ покаже заровеното там злато. Да ѝ обясни, че иска да ѝ даде половината. Дали това, че щеше да ѝ плати, за да се наслади на компанията ѝ, щеше да потъпче смисъла на дара му? Сигурно. Но можеше ли да понесе други мъже да я познават по начин, който той, Стейнс, не я познава? Не знаеше. Той смачка едно листо в шепата си и след това вдигна ръка към носа си да усети миризмата.
Дванайсета част
Старата Луна в прегръдките на младата Луна
14 януари 1866 година
42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E
В която Анна Уедърел бива откупена за цяла нощ, Алистър Лодърбак се готви за среща с незаконородения си брат, Франсис Карвър получава достоверни сведения и се отправя към долината Арахура, Уолтър Муди стъпва на новозеландска земя, Лидия Уелс завърта колелото на късмета, Джордж Шепард седи в тъмницата с пушка на колене, един сандък на Гибсъновия вълнолом бива отворен, влюбените си лягат, Карвър отпушва стъкленица с лауданум, Муди вдига очи към непознато небе, влюбените заспиват, Лодърбак подготвя наум извинението си, Карвър открива изровеното съкровище, Лидия завърта колелото отново, Емъри Стейнс се събужда сам, в търсене на утеха Анна Уедърел запалва лулата, Стейнс пада и си удря главата, Анна получава сътресение, замаян от опиума, Стейнс броди в мрака, замаяна от сътресението, Анна тръгва в нощта, Лодърбак зърва от билото дома на брат си, Кросби Уелс изпива половината стъкленица, Муди се настанява в странноприемница, Стейнс се препъва на Гибсъновия вълнолом и пада, Анна се препъва на пътя за Крайстчърч и пада, капакът на сандъка бива закован, Карвър хвърля един лист в печката, Лидия Уелс се смее дълго и радостно, Шепард духва лампата, духът на саможивеца се отделя от тялото и започва самотното си пътуване нагоре, за да намери покой сред звездите.
— Тази вечер ще е началото.
— То не мина ли вече?
— Не, ще бъде сега. Поне за мен.
— Моето начало бяха албатросите.
— Не е лошо начало, радвам се, че точно това е твоето. А тази вечер ще е моето.
— Трябва ли да са различни?
— Началата ли? Според мен, да.
— А ще има ли и други?
— Още много, много други. Затвори ли очи?
— Да. А ти?
— И аз. Макар че е тъмно и няма значение.
— Имам чувството, че ме е завладяло нещо, което е по-голямо от мен самата.
