Балфор стисна в пръстите си въображаема пура и протегна ръка над масата.
— Хмм, доста нескопосен номер — рече той. — Можеш да се провалиш по толкова много причини. Ами ако другият държи картите си прибрани, да речем? Или ако ги е захлупил на масата? Виж, ако аз протегна ръка ето така, ти ще дръпнеш картите, нали? Целият ще се дръпнеш!
— Остави сега подробностите. Въпросът е…
— И рискът е голям — продължи превозвачът. — Ако те хванат, как ще обясниш какво прави огледалцето в пурата ти?
— Въпросът — повтори Лодърбак. — Остави подробностите. Въпросът е, че Уелс, Карвър де, заяви, че имал блесна за мен.
Балфор продължаваше да суче длан, присвил очи към невидимата пура в пръстите си. Сега обаче свали ръка на масата и я стисна в юмрук.
— Тоест, че има начин да държи под око картите ти.
— А аз не знаех какъв е той — кимна политикът. — И още не знам. И това ме подлудява.
Той посегна към каната с вино.
Изражението на Балфор издаваше неприкрито недоверие. Що за средство за упражняване на натиск беше това? Неясна заплаха за отмъщение без имена, без подробности и някакви глупости за мошенически номер? Не беше достатъчно за изнудване. Явно Лодърбак все още криеше нещо. Превозвачът му кимна да му напълни чашата.
Лодърбак остави каната на масата и продължи:
— Преди да си тръгне, той поиска от мен едно-единствено нещо. Раксуърти набираше моряци за „На добър час“, беше пуснал обявление във вестника и Уелс беше научил за това.
— Карвър.
— Да, Карвър. Помоли ме да го препоръчам. Сутринта щял да отиде да кандидатства. И ме помоли за тази мъжка услуга.
— И ти го направи?
— Да — потвърди тежко Лодърбак.
— Още една блесна — обади се Балфор.
— В смисъл?
— Още нещо, което ви свързва — корабът.
Политикът се замисли над думите му, изглеждаше необичайно унил.
— Да — кимна накрая. — Но какво можех да сторя? Бях в ръцете му.
Балфор изведнъж изпита състрадание към него и съжали за грубото си държане.
— Да — повтори той по-мило, — бил си в ръцете му.
— След това не се случи нищо. Абсолютно нищо. Аз се прибрах в Кентърбъри. Чаках. Мислех за тая проклета блесна, докато сърцето ми едва не се пръсна. Признавам, че се надявах отмъстителят да види сметката на Карвър, да го намери и да го убие, така че да разбера кой е, преди онзи да тръгне след мен. Всеки ден изчитах от първа до последна страница „Отаго Уитнес“ с надеждата да зърна некролога му, дано Бог ми прости. Ала нищо. Година по-късно, тоест миналата година през февруари-март, получих писмо по пощата. Квитанция от „Превози Данфорт“ на мое име.
— Данфорт? Джем Данфорт?
— Същият — потвърди Лодърбак. — Никога не бях използвал услугите на Данфорт, но го познавах, разбира се, той наема част от трюма на „На добър час“ за превоз на стоки.
— И понякога на „Достойнство“.
— Да, понякога и на „Достойнство“. Така, огледах аз квитанцията и видях, че при всеки курс на „На добър час“ през Тасманово море има пратка на мое име. При всяко пътуване — превозвач Данфорт, кораб „На добър час“, капитан Джеймс Раксуърти, лична пратка, стандартен размер, платено в брой от Алистър Лодърбак. От мен. Кръвта ми застина. Името ми, изписано черно на бяло, а отстрани колонката с датите. Дължимата сума беше нула. В квитанцията беше отбелязано, че всяка пратка е платена в брой. Някой беше изфабрикувал тази схема от мое име и беше похарчил немалко, за да изглежда всичко истинско. Прегледах набързо личните си сметки, нямаше никакви липси от порядъка на осемдесет-деветдесет лири, колкото излизаше превозът. А и веднага щях да забележа, ако някой се беше опитал да източи толкова пари. Явно се готвеше нещо. При първа възможност заминах за Дънидин, за да се погрижа лично за тази работа. Това беше… трябва да е било през април. Или май. В началото на есента. Щом пристигнах в Дънидин, изобщо не стъпих на сушата. Направо се преместих на борда на „На добър час“. Корабът беше хвърлил котва и беше завързан за кея, трапът беше спуснат, качих се, нямаше никой. Исках да говоря с Раксуърти, разбира се, но него го нямаше. В каютата на носа намерих Уелс.
— Карвър.
— Да, Карвър. Беше сам. В едната ръка държеше полицейска свирка, а в другата — пистолет. Заяви, че можел веднага да надуе свирката. Бараката на капитана на пристанището била на петдесетина метра, а вратата на каютата зеела широко отворена. Замълчах си. Той ми обясни, че в трюма на „На добър час“ има сандък с моето име и документи, които ме свързват с подобни пратки през всеки месец от последната година. Всичко било регистрирано и надлежно отбелязано. Пред закона аз съм бил плащал за тази пратка до Мелбърн и обратно в продължение на година и каквото и да кажа, не мога да оборя този факт. Добре, и какво има вътре, попитах го. Женски парцали, отвърна той. Рокли. Купчина рокли. Какви рокли, възкликнах. Уелс ми се усмихна — смразяваща усмивка — и отговори: „Как така какви рокли, господин Лодърбак, та вие всеки месец поръчвате от Мелбърн рокли по последна мода! Грижите се за външния вид на прекрасната си любовница Лидия Уелс и всичко е черно на бяло. При всяко пристигане в Мелбърн сандъкът се доставя на шивач на улица «Бърк» — само най-доброто за вас — и при всяко заминаване е пълен с най-хубавите тъкани, които могат да бъдат намерени в това полукълбо. Вие сте много щедър мъж, господин Лодърбак!“ — Гласът на политика зазвуча пискливо. — Попитах го как е станало така, че сандъкът се води на мое име, и той ми се изсмя. Всеки в Дънидин познавал Лидия Уелс и знаел как тя си изкарва хляба. Достатъчно било тя да обясни на стария Джем Данфорт, че я обсипвам с дантели и финтифлюшки, и да го помоли да не упоменава нейното име от уважение към горката ми съпруга. И онзи ѝ повярвал. Описвал пратката на мое име. Тя плащала в брой, уж че парите са от мен, и никой не обелвал и думичка. Мислели си, че са страшно дискретни, че ми правят голяма услуга, като ми спестяват християнското си възмущение. И това далеч не е всичко. Проклетите рокли бяха най-малката беда. Този път, рече Уелс, в сандъка при роклите имало и друго. Попитах го какво. Съкровище, отвърна, откраднато и в чисто злато. Поинтересувах се от кого е откраднато. От вашия покорен слуга, каза той, или по-точно, от съпругата му Лидия Уелс. След това се разсмя, тъй като, естествено, това е част от номера, двамата са набъркани заедно. Попитах го откъде се е сдобил с това съкровище от чисто злато и Уелс отговори, че бил регистрирал находище край Дънидин. А декларирал ли е намереното злато, подхвърлих, той поклати глава. Не го бил декларирал и не бил платил данъците, което означавало, че превозът нарушава митническите разпоредби или по-точно, ще ги наруши, ако „На добър час“ отплава по график с прилива на следващия ден. Карвър ме остави да си помисля малко. Помъчих се да си представя как изглежда цялата тази работа отстрани. Всеки би казал, че дълго време съм ухажвал съпругата му, за да я направя своя любовница зад гърба му. Имаше достатъчно доказателства. После съм откраднал златото му и съм се опитал да го изпратя с кораб. Измислил съм всичко, за да го докарам до просешка тояга и да го разоря. Прелюбодейство, кражба, съзаклятие дори. Но пиронът в ковчега беше недекларираното злато. Щяха да ме обвинят в нарушаване на митническия режим, избягване на данъци, незаконен превоз и какво ли още не. Очакваше ме доживотна присъда, а аз имам само един живот, Томас. Нямам друг. Затова накрая го попитах какво иска и той най-сетне свали картите. Искал кораба.