— Имаше ли документи за моряк?
— Да. Настоя да уволня Раксуърти. Беше измислил всичко: как ще разкарам Раксуърти още същата вечер, как ще разваля договора с екипажа и ще му прехвърля собствеността върху кораба без никакви обвързаности и условности. Да му имам наглостта! Изсмях се. Отказах му. Той обаче вдигна проклетата свирка към устата си, все едно ще извика капитана на пристанището.
— Поиска ли да видиш златото в сандъка? — попита Балфор. — Сигурен ли си, че не е блъфирал?
— Разбира се, че поисках да го видя! Сторих всичко, за което се сетих. Той обаче се беше подготвил внимателно, не може да се отрече. В сандъка наистина имаше пет рокли, последен писък на модата, съгласно изфабрикуваната му история, че уж ги пращам за поправка в Мелбърн. Но чуй по-нататък! Златото беше не просто пъхнато отдолу под тях, беше зашито в подплатата им. Навярно от самата Лидия, тя е сръчна с иглата. Изобщо не си личеше, докато не ги вдигнеш и не усетиш колко са тежки. Митничарят едва ли би си направил труда да ги вади и разгъва, освен ако някой не му подскаже. Ако отвориш сандъка и поразровиш набързо роклите, всичко изглежда наред, само дрехи. Да, планът беше много добре измислен.
— Поспри се малко да си събера ума — помоли Балфор. — Той те е заплашил, че ако корабът отплава по график…
— Карвър уж случайно ще се натъкне на сандъка в трюма, все едно за първи път го вижда. Ще отиде уж бесен при Раксуърти. Вътре са роклите на жена му, а на документите пише моето име! Ще поиска да ме изправи пред съда за кражба, прелюбодейство, нарушаване на митническия режим и всичко останало. „На добър час“ изобщо нямаше да напусне залива, щеше да поеме обратно към брега още преди да е заобиколил носа. Щяха да ме изведат от вкъщи окован с вериги.