— Но ако това се беше случило, ако наистина те бяха задържали, можеше да прехвърлиш цялата вина върху Лидия Уелс. И нея щяха да я тикнат в затвора…
— О, да, със сигурност — прекъсна го политикът. — Само че аз нямах намерение да рискувам свободата си само заради радостта да видя как и тя си получава заслуженото! Ако тази проклета история беше стигнала до съд, двамата щяха да се съюзят срещу мен и това щеше да ѝ донесе съчувствието на много хора — задето най-сетне е избрала правия път, задето се покайва и застава до законния си съпруг и тем подобни глупости.
— Ако той наистина е законният ѝ съпруг — изтъкна Балфор. — Сега изглежда, че Кросби Уелс…
— Да, да — извика подразнено Лодърбак. — Но тогава нямаше откъде да го знам, нали? Не ми казвай какво и как е трябвало да направя. Не понасям такива поучения. Каквото било — било.
Превозвачът се облегна на стола.
— Умът ми не го побира!
— Той ме изигра. — Лодърбак разпери унило ръце. — И му приписах кораба.
Балфор помисли малко и после попита:
— А Раксуърти къде е бил онази вечер?
— В проклетия игрален дом. Забавлявал се е прекрасно несъмнено, а Лидия Уелс му е гукала на ушенцето и е подухвала заровете му за късмет.
— И той ли е участвал в схемата?
— Съмнявам се — поклати глава политикът. — Онази вечер беше официално в отпуск, имаше някакво събитие, някакъв празник на флотата. А и след това не усетих нищо необичайно.
— И какво прави сега?
— Раксуърти ли? Капитан е на проклетия „Духът на Темза“ и умира от скука. Не понася параходи и ми е бесен.
— Знае ли?
Лодърбак избухна.
— Аз съм обществена личност, по дяволите! Ако някой узнае, веднага ще се разчуе. Ще се озова на дъното за нула време. Знае ли? Разбира се, че не знае!
Балфор виждаше, че политикът изведнъж се е ядосал на собствената си история. Разказът беше пробудил срама му, че е бил изигран като глупак.
— Но продажбата на кораба — рече след малко превозвачът — няма как да се скрие, излязла е във вестника.
Лодърбак изруга.
— О, да. Според вестника съм бил продал проклетия кораб за съвсем прилична сума, платена в чисто злато. От което, разбира се, не съм видял и пени. Златото остана в проклетия сандък и на другия ден „На добър час“ отплава, а сандъкът е бил прибран в Мелбърн, както всеки месец през изминалата година. И после изчезна, разбира се. Нищо не можех да направя, без адът да се изсипе на главата ми. Един господ знае къде е сега златото. А и корабът е вече негов.
Политикът гневно си играеше със солницата.
— И на каква стойност беше златото в сандъка, така, на око?
— Не съм оценител — отвърна Лодърбак, — но ако се съди по тежестта на роклите, бих казал, че е на стойност поне две хиляди.
— И никога повече не си го виждал?
— Аха.
— И не си чувал за него?
— Аха.
— А момичето, Лидия Уелс?
Лодърбак се изсмя грубо.
— Лидия Уелс не е никакво момиче. Не знам какво е, но не е момиче, Томас. Не е момиче…
Това обаче не отговаряше на въпроса на Балфор.
— Тя е тук, в Хокитика — напомни той.
— Да, каза ми — рече мрачно политикът и млъкна, явно нямаше желание да говори повече.
Какъв чудат, своенравен звяр е раболепието! Колко непредсказуемо мята глава и се измъква от юздите, които само си е надянало! Възхищението, което Балфор изпитваше към Лодърбак и което толкова лесно се беше превърнало в сприхава раздразнителност, сега преля като потоп в презрение. Да загуби толкова много, и то заради любовница! Заради чужда съпруга!
Въпреки стремежа си да съди другия, презрението е чувство, което носи известна яснота. Томас Балфор наблюдаваше как приятелят му пресушава чашата и щраква с пръсти да донесат нова кана и изпитваше надменност, но след това надменността бе заменена от недоверие, а недоверието — от прозорливост. В историята на Лодърбак имаше моменти, които все още не си пасваха напълно. Например навременната смърт на Кросби Уелс. Политикът тепърва трябваше да даде обяснение за това съвпадение, както и да посочи защо смята, че Карвър и Уелс са били братя! Ами Лидия Уелс, която беше долетяла да предяви претенции за наследството след смъртта на саможивеца толкова бързо, че капитанът на пристанището я беше попитал на шега дали в пощата в Хокитика не са сложили телеграф? Балфор беше сигурен, че не му е била споделена цялата истина, но не знаеше поради каква причина тя е била скрита от него. Кого защитаваше Лодърбак? Само себе си ли? Или и някой друг?